"Писмо до нея..."

  Слънцето започваше да се скрива зад гористите хълмове и само замечтания, но някак тъжен поглед на едно момиче, се опитваше да забави времето, наслаждавайки се на всеки миг от него. Цареше спокойствие сред ширещата се провинциална околия. Само вятрът постепенно захладняваше и започваше да се усилва носейки разноцветни облачета на различна височина. И този ден почти беше отминал. Ала в очите и все още се виждаха проблясъците на слънцето, които въпреки проливния дъжд, който се изсипа малко по-къно, останаха там с целия си блясък. Почти се беше смрачило, когато тя чу, че някой извънява с велосипеден звънец. Беше закъснелия пощальон. „Странно” – помисли си тя, понеже фактурите идваха всеки месец през първия вторник, а брошурите всяка сряда, но днес беше събота. Каквото и да беше оставил пощальона определено имаше друг произход. Заинтригувана тя взе чадъра си и тръгна по късата алея към пощенската си кутия. Писмото, което намери вътре я изненада с многобройните си марки, които почти го покриваха цялото, по няколко пъти. Никога не беше виждала подобно нещо. Подобна колекция заслужаваше цял албум. След като влезе вътре тя отново започна да го разглежда с непрестанен интерес. Имаше марки от почти всяка държава в Европа, както и много от Азия, северна и южна Америка, Африка... „Но къде е адресът на изпратилия го?” – запита се тя и тогава видя в единия ъгъл част от някакъв адрес. Наложи се внимателно да отлепи под пара няколко от марките за да може да го открие. Там пишеше София, България... Емил... Останалото се беше изтрило. „Дали не беше станала грешка?” – помисли си с все по-голямо учудване. Чрез същия метод успя да разкрие и адреса на получателя. Отначалото той беше свсем блед, но постепенно се изясни. „Може би светлината беше причината” С голяма изненада установи, че това е именно нейния адрес. „Но защо това писмо е обикаляло толкова много?” Тогава го отвори внимателно и се зачете. Сърцето и започна да бие лудо.

Скъпа госпожице,

  Може би цял живот съм чакал да прочетете това писмо, затова ще бъда откровен докрай.
  С надежда и желание да споделя своя живот с Вас, аз продължавам да се оглеждам и да Ви търся. Правя го от доста дълго време, но въпреки това виждам само частици от Вашето прекрасно същество. Докато пътувам или се разхождам, един ден виждам очите Ви, друг ден чувам гласа Ви,  а трети чувствам добротата Ви сред хората. Не веднъж мислех, че съм Ви припознал сред тях, но... срещах само бледи Ваши копия, които силно ме разочароваха. Над мен тегне едно проклятие. Да обичам истински и да не мога да се преструвам. Знам, че заслужавате специално отношение и винаги съм се старал да го създавам. Това внимание обаче, никога не ми бе върнато. Причината? Хм...! Определено не става дума за голяма претенциозност или изискване от моя страна. Става дума за обикновени човешки принципи, като мечтаните от мен разбиране и компромис. Винаги съм се старал да предразполагам човека до себе си.
  Мила госпожице, не знам точните думи, с които да дам смисъл на Вашето доверие, но вярвам, че ще ме разберате правилно, стига да сте човекът, за когото Ви мисля. Знам, че Ви има и докато не Ви открия, никога няма да се спра.
  Където и да сте сега, не тъжете. Каквото и да стане, аз мислено съм винаги и вечно ще бдя над Вас.

                                                                                ... изцяло Ваш Емил