Обичам да спя в неделя  следобед. Усещането, че почивните ми дни стават три, е невероятно. Или, по–точно, че получавам това, което  никой друг не е получил. Минутите, отброяващи преминаването ми в реалността и, успокоена и отпусната, оставам още малко леглото. 

Навикът на годините ме отведе в кухнята. Джезве, вода, лъжичка едро  смляно кафе. Всеки път си мисля, че, за да е нещо истинско, топлината трябва да дойде отвътре, отдолу. Като огън. И това кипене! Как леко ме понесе с пролетта на село...

Стоях току- що събудена под вишната на двора. Краката ми - затоплени и голи на влажната земя, раменете ми - затоплени и голи, опрени в топки цвят. И някаква свирня. Самоусещане за живот.

Звън. Звън на телефон:                                

Още няколко дни и ще изкипи всичко.

-  Димитър се обажда.

Слънцето ми намигна.

-  От Чикаго... от нашето село.

Пчелите се засмяха.

-  Не те чувам. Ще набера отново... Писука.

Митака. Млад мъж. Хубав българин. Тръгна да гледа световното по футбол и остана там. Още не се е върнал, само се обажда. В началото - от време на време, по празниците, а напоследък – през вечер.

Кафето ми изстина в очакване до телефона, а споменът нахлу в мен...

... Танцувахме бавно. И дълго. С дъх на вино, богатият американец  ми разказа живота си. Когато минал трудното и мечтите му се изпълнили, когато имал всичко, останал сам. Вътре в себе си. И тогава кръвта му започнала да писука. Точно така – да писука: пиу, пиу, пиу. Тревожно и жадно. Току-що излюпено пиленце. От ден на ден пиленцата ставали все повече и повече, а звукът – убийствен. Не спял, не работел, не любел. Тръгнал по лекари. Казал на жена си. На приятелите си. Нищо. С часове ходел по улиците. Започнал да пие. Дар на църквата дарил. Пак нищо. Всеки шум наподобявал писък. Даже думите, които изричал, първо преглъщал, за да препокрие онова, което чува вътре в себе

Спряхме да танцуваме. Помислих си, че е пиян.

–  Знаеш ли защо съм тук?  

-  Не, не знам  - отговорих аз.

 Той замълча.   После ме прибра до себе си и тихичко ми прошепна.

 - Да спра писукането.

И едва тогава ми заговори на чист български език!

 -  С лед хилядите изядени хамбургери, след постигнатото, почвайки от нулата – това ДНК. Мамка му! Заради него съм тук! Шифърът му е: Държава, Народност и Корен. Първите две можеш да ги излъжеш, да ги замениш, но Корена – никога. Никога! Коренът как тегли, особено ако е здрав и жилав, само аз си знам. И то напролет. Ето,  повече от  четвърт век аз, който мога да живея навсякъде по света, април съм си у дома. Събуя  се бос и крача по ливадите, наведа се и разтрия между ръцете си голяма буца земя, изпия една ракия и дотам. Край на писъка!

Ако има щастие, то е да успокоиш кръвта си. Кръвта няма поданство, няма карта, няма цена. Дали пък моята пъпна връв не е била дебела, кожена – като връвчицата на дядовото ножче... той и с него  си умря. Завързано на кръста му...

- Чувам те, Митко.

                                                                                   Стефка Галева

                                                                                   Гр. Сандански,  1994г.