Обичам да спя в неделя следобед. Усещането, че почивните ми дни стават три, е невероятно. Или, по–точно, че получавам това, което никой друг не е получил. Минутите, отброяващи преминаването ми в реалността и, успокоена и отпусната, оставам още малко леглото.
Навикът на годините ме отведе в кухнята. Джезве, вода, лъжичка едро смляно кафе. Всеки път си мисля, че, за да е нещо истинско, топлината трябва да дойде отвътре, отдолу. Като огън. И това кипене! Как леко ме понесе с пролетта на село...
Стоях току- що събудена под вишната на двора. Краката ми - затоплени и голи на влажната земя, раменете ми - затоплени и голи, опрени в топки цвят. И някаква свирня. Самоусещане за живот.
Звън. Звън на телефон:
Още няколко дни и ще изкипи всичко.
- Димитър се обажда.
Слънцето ми намигна.
- От Чикаго... от нашето село.
Пчелите се засмяха.
- Не те чувам. Ще набера отново... Писука.
Митака. Млад мъж. Хубав българин. Тръгна да гледа световното по футбол и остана там. Още не се е върнал, само се обажда. В началото - от време на време, по празниците, а напоследък – през вечер.
Кафето ми изстина в очакване до телефона, а споменът нахлу в мен...
... Танцувахме бавно. И дълго. С дъх на вино, богатият американец ми разказа живота си. Когато минал трудното и мечтите му се изпълнили, когато имал всичко, останал сам. Вътре в себе си. И тогава кръвта му започнала да писука. Точно така – да писука: пиу, пиу, пиу. Тревожно и жадно. Току-що излюпено пиленце. От ден на ден пиленцата ставали все повече и повече, а звукът – убийствен. Не спял, не работел, не любел. Тръгнал по лекари. Казал на жена си. На приятелите си. Нищо. С часове ходел по улиците. Започнал да пие. Дар на църквата дарил. Пак нищо. Всеки шум наподобявал писък. Даже думите, които изричал, първо преглъщал, за да препокрие онова, което чува вътре в себе
Спряхме да танцуваме. Помислих си, че е пиян.
– Знаеш ли защо съм тук?
- Не, не знам - отговорих аз.
Той замълча. После ме прибра до себе си и тихичко ми прошепна.
- Да спра писукането.
И едва тогава ми заговори на чист български език!
- С лед хилядите изядени хамбургери, след постигнатото, почвайки от нулата – това ДНК. Мамка му! Заради него съм тук! Шифърът му е: Държава, Народност и Корен. Първите две можеш да ги излъжеш, да ги замениш, но Корена – никога. Никога! Коренът как тегли, особено ако е здрав и жилав, само аз си знам. И то напролет. Ето, повече от четвърт век аз, който мога да живея навсякъде по света, април съм си у дома. Събуя се бос и крача по ливадите, наведа се и разтрия между ръцете си голяма буца земя, изпия една ракия и дотам. Край на писъка!
Ако има щастие, то е да успокоиш кръвта си. Кръвта няма поданство, няма карта, няма цена. Дали пък моята пъпна връв не е била дебела, кожена – като връвчицата на дядовото ножче... той и с него си умря. Завързано на кръста му...
- Чувам те, Митко.
Стефка Галева
Гр. Сандански, 1994г.
© Стефка Галева Всички права запазени