Малкият Мартин ревеше вече втори час. Гласът му прегракна. От време на време замлъкваше, за да напомни отново за себе си след минута с безпомощно хълцане.

Пешеходеца седеше в креслото срещу прозореца, правеше се че зяпа навън и стискаше зъби. Отлично знаеше за какво плаче синът му. Проклетото списание излизаше всеки месец и струваше четири лева. Беше пълно с цветни рисунки на анимационни герои от телевизионни сериали. Пълен боклук. Веднъж Пешеходеца бе разлистил един брой – в цялото списание имаше едва осем изречения.

Малкият отново писна. Не плачеше като глезените деца – пискливо и натрапчиво, а с някакво дълбоко отчаяние. Ревът му идеше отвътре. Бе се свил на дивана, прегърнал възглавницата като удавник, а тялото му потръпваше конвулсивно.

Пешеходеца отново изви поглед навън. Нямаше смисъл да бърка в джоба, три пъти бе броил парите – точно осем лева и тринайсет стотинки. Беше петък, помощта за безработни от бюрото по труда щеше да вземе чак в понеделник. Разполагаше с по два лева и три стотинки на ден, беше ги пресметнал. Хляб, кисело мляко и евентуално някоя евтина глезотия за Мартин.

Хлапето си пое въздух на пресекулки и се умълча.

Пешеходеца си спомни как преди няколко години, докато жена му още не го бе напуснала, прекараха безсънна нощ край леглото му. Беше още почти бебе, но ревеше като първолак – мощно и пронизително. Тогава беше за камионче.

Спомни си как се лутаха от стая в стая, как през минута долепяха длан на челото му да проверят дали няма температура, как се обвиняваха взаимно – тя него в скъперничество, а той нея – в лекомислие.

В отчаянието си тогава жена му тръгна към телефона в коридора да звъни на Бърза помощ, но пътем се наведе над детското легло и вместо длан, допря устни на челото му. И го целуна.

Преди да успе да стигне до телефона, малкият бе спрял да плаче.

По-късно често си спомняха тази случка. Виждаш ли, детето има най-голяма нужда от обич, натякваше му тя. Сякаш не го знаеше.

Той се изправи и приближи до свития на кълбо Мартин. Малкият бе забил неподвижен поглед в пода и изучаваше безнадеждно шарката на килима.

Пешеходеца се наведе и го целуна по мократа от сълзите бузка. Никаква реакция. Мартин дори не го погледна, само пое дълбоко въздух и изрева отново.

Пешеходеца въздъхна. Какво да се прави - децата растат.

Бръкна в джоба, напипа парите и тръгна към вестникарската будка до кварталния магазин.

Когато навря лъскавата корица пред очите му, Мартин я гледа почти минута, преди да реагира. После бавно се изправи и го запрелиства. Пешеходеца се настани на креслото си, като се опитваше да не го гледа. Раменете на малкия все още потръпваха.

Капиталът им се бе стопил наполовина. Голяма работа, ще минем без кисело мляко. Ама кой пък яде кисело мляко всеки ден, в крайна сметка?

Беше се унесъл в дрямка, когато усети Мартин да го целува по брадясалата буза.

- Тате, обичам те.

Пешеходеца си спомни как последния път синът му бе изразил обичта си. В отчаяние от продължилата с години безработица бе решил да ходи на гурбет в Испания. Бе взел големи заеми, за да плати пътните, таксите за фирмата-посредник, за документи. В последния ден малкият бе нашарил международния му паспорт с флумастер. Бе написал на титулната страница точно същото - “тати, обичам те”. И го бе направил невалиден. Испания пропадна. А Пешеходеца още дължеше дребни суми на приятели.

След случката бе събрал всички важни документи в кутия от обувки и я бе скрил в най-високия шкаф на холната секция. Макар да си даваше сметка, че за пакостник като Мартин няма достатъчно високо място в целия апартамент.

- Тате, обичам те – повтори малкият и отново го целуна по брадясалата буза.

- Добре, добре – промърмори в съня си Пешеходеца. – Само не пипай кутията с документите.