Анет
Родих се и израснах в махала на балканско село. Училището бе основно и следващите три години пътувах с автобус до близкия град, за да завърша гимназия. В единайсети клас случайно се запознах с красив младеж от града и веднага след бала се оженихме.
Родителите на Борис имаха магазин за хранителни стоки, чрез умело жонглиране с цените бяха натрупали известен капитал и тяхното „Мамино-галено“ го мързеше да работи. Него можеха да дундуркат, но аз трябваше да започна работа, въпросът със следването отпадна. Постъпих като касиерка в супермаркет, по цял ден седях на едно място и десетки пъти любезно казвах „добър ден“ на непознати хора.
Борис беше с приятели денем в кафенето, а вечерите – в ресторанта, късно се прибираше подпийнал и започна да вдига скандали за щяло и нещяло. С времето ставаше все по-властен, контролиращ и доминиращ. Една вечер, както обикновено пиян, започна да ме бие. С двете си татуирани ръце ме удряше само по тялото, така че на следващия ден с дрехите успях да скрия синините. Когато изтрезня, той ми се извини. След десетина дни отново ми нанесе побой, този път ударите бяха в лицето, разби ми и устните, а това нямаше как да прикрия.
За изминалата година разбрах, че чашката за него е по-важна от мен, наясно бях, че Борис няма да се промени към по-добро, а ще става все по-зле. Събрах си багажа и се изнесох. Да вземам ограничителна заповед нямаше смисъл, от телевизията знаех колко много жени бяха си изпатили въпреки санкцията, от нея – файда йок. Разведохме се.
Беше ме срам да се върна на село, намерих си квартира в София. Пари за следване нямах и постъпих отново като касиерка в супермаркета на известна верига за хранителни стоки. Пак по цяла смяна седях на стол и вече стотици пъти дневно се усмихвах и любезно казвах „добър ден“ на непознати. Издържах шест години, накрая ми писна и напуснах.
Професия нямах. Завърших курс за секретарки. Бях на двайсет и пет години, висока, хубава, дългата ми коса беше с цвят на старо злато.
Случайно успях да си намеря работа като секретарка на шефа на просперираща компания в IT сектора. Пет години работих при него. В свободното ми време много четях – Библията или книги по история на изкуството и на света.
Човекът ми плащаше добра заплата, затова се реших да изтегля ипотечен заем и си купих мезонет в хубав квартал близо до работата ми, дори преговарях да си взема автомобил на лизинг. Записах се за две екскурзии – до Мароко и до Картаген
Първите дни на май отидох в Мароко, беше красиво, интересно и приятно, чувствах се както в приказките от „Хиляда и една нощ“. Щом се прибрах, още на следващата сутрин веднага отидох в офиса и с потрес разбрах, че за мен приказката свърши. Шефът ме освободи от работа без никакво обяснение, ама нямаше и нужда от такова, видях причината за това да седи на бюрото ми – двайсетгодишна тунингована платиненоруса блондинка. Явно, старото злато се котираше по-зле от платината.
Излязох от офиса съкрушена, отидох в близкото кафене и си поръчах капучино. Отпивах от чашата и размишлявах. Взех телефона, отказах колата, а и втората екскурзия. Нямаше смисъл да ходя чак в Африка и да гледам руини - тук беше моето бедствие, моят личен Картаген.
Направих си План „А“.
Имах спестен известен финансов буфер. Ще заделя малка част от него и ще го разиграя на фондовата борса. Нищо не разбирах от финанси, затова се свързах с брокер, който обеща да ми помогне и той така ми "помогна", че до края на месец май не само, че не спечелих, ами дори и изгубих парите. При следващото ми позвъняване ми съобщиха, че брокерът е напуснал.
Както се казва – пих една студена вода.
Отново седнах в кафенето, за да обмисля нещата.
Майка ми и баща ми бяха починали, нямах приятели, които да ми помогнат или поне да ме посъветват. Сумата, която ми оставаше бе недостатъчна, за да изплатя заема. Не исках да изгубя дома си. Бях сама и в безизходица.
Дадох си сметка, че досега бях разчитала на случайността, крайно време беше да взема съдбата си в ръце.
Направих си План „Б“.
Прибрах се вкъщи, отворих лаптопа, в Интернет проучих какви оферти предлагат черноморските курорти, избрах такава, подходяща за джоба ми и направих резервация за една седмица.
Хубава съм, млада и атрактивна, ще хвърля въдицата и ще пробвам, все някой шаран ще се хване, и попрезрял да е - стига да е с добри финансови възможности. Друг избор нямам. Стягам си багажа, хващам влака с новодоставените рециклирани германски вагони и след шест часа съм в Бургас.
И така, сега в хотелската стая се събуждам по навик в шест часá, отварям лявото си око, после пак го затварям, няма за къде да бързам. Лениво се протягам и се излежавам.
Към осем часá ставам и се приготвям. Обличам бойните доспехи – златиста рокля с презрамки, дълбоко изрязана, която повече показва, отколкото да скрива; поставям си подходящи обици, колие и гривна, като последен щрих – лек грим, слизам в салона, сядам сама на маса и си поръчвам закуска. Местата са заети предимно от семейства с малки деца. Дечурлигата вдигат врява. Поглеждам ги с копнеж – наясно съм, че биологичният ми часовник тиктака.
Донасят ми закуската и докато похапвам, чувам топъл мъжки глас да ме пита:
- Извинете, дали бих могъл да седна при Вас?
Вдигам глава и оглеждам питащия. Хубав млад мъж, черноок и чернокос. Хем ми става приятно, хем съм нащрек – вече имам горчив опит с хубавец.
- Да, моля, заповядайте.
Запознаваме се.
- Антон - с усмивка казва той.
- Анет - представям се аз.
Закусваме и ставаме. Антон ме кани да отидем заедно на плаж, съгласявам се. Прибирам се в стаята си. Днес темата е „златно“, затова обличам златист бански костюм, доста оскъден.
Печем се и си говорим. Внимателно оглеждам младия мъж, по тялото му няма дори една татуировка. Добър знак. Въздъхвам с облекчение.
- Извинете ме, необвързана ли сте? - пита ме Антон.
- Да - отвръщам аз.
- И аз съм сам. Художник съм.
Той ми показва на телефона си снимки на свои картини. Интересни са, харесват ми, казвам му го и виждам как очите му грейват.
- Откъде сте и с какво се занимавате?
- Живея в София, в мезонет. Играя на фондовата борса.
Истината, само истината...но не цялата истина.
Харесвам мъжа до себе си, има чар, допада ми дори да не е паралия, иска ми се да се сприятелим, надявам се да мога да му се доверя, дотегна ми да съм все сама.
Уговаряме се вечерта да отидем на представление, ще гледаме мюзикъл.
Антон
Аз съм от Шоплука. Завършил съм Художествената академия, знам че имам талант и вярвам, че ще го докажа.
Преди две години се ожених за симпатична софиянка със завистлива приятелка. Усещах, че тя ме сваля, вниманието й ме ласкаеше и така се случи, че веднъж изневерих на съпругата си. Всъщност, приятелката й ме провокира, а нали все пишат, че мъжете не са моногамни животни. Не стига това, ами съблазнителката се похвали на жена ми, за да я уязви, развали приятелството им, обаче разби и брака ни. Това беше и целта й. Съпругата ми ме изгони и се разведохме.
Сега деля таванска стая с един студент, нямам ателие, където да рисувам и се чудя как да изкарам пари за храна и наема.
Днес в ресторанта на хотела се запознах с очарователна млада дама. Чувствам, че ме привлича и ми се иска да се сприятелим. Довечера отиваме на представление, а после ще вечеряме някъде.
Анет
На маса сме в ресторанта. Поръчваме си храна и бутилка червено вино. Забелязвам, че Антон е неспокоен – току се намества на стола, ту се озърта, ту забожда поглед в чинията и с вилицата чопли ли, чопли храната си.
- Тони, какво има? - не издържам накрая аз. - Изплюй камъчето.
- Ани, искам да започнем начисто. Разведен съм и то по моя вина.
Знаех си, твърде е хубав, за да е верен. Със свито сърце чакам продължението.
- Ани, признавам си, че сгреших, но съм си извадил поука. Харесвам те и искам да сме приятели. В София живея на един таван. Знам, че имам потенциал като творец и се надявам да го развия. Дали би ми се доверила?
Мълча и премислям. И аз не съм първо издание. Чаровен е и ми се ще да рискувам, а и какви ли други опции имам? По-добре човек, когото харесвам, дори и да е беден, отколкото някой досаден Чичко Паричко.
- Виж какво, Тони. И аз имам провален брак, освен това изплащам заем. Ще ти се доверя, може пък и двамата да имаме втори шанс. Притежавам просторна и светла таванска стая, чудесна е за ателие. И знаеш ли, имам няколко идеи. Отсега обаче помни, че удариш ли ме дори веднъж – всичко приключва.
Шест месеца по-късно
Подарих на Антон маслен принтер. Предложих му да се свърже с училищата към църквите в страната. Сега имаме много поръчки. За тях рисува „Мадоната с младенеца“ и други картини с по-благоприличен сюжет. Бизнесмените, обаче, предпочитат нещо „пó така“.
За мен е удоволствие да съм за Антон и муза, и модел. Веднъж съм каещата се Мария Магдалена, друг път съм коварната Далила и т. н. По едно време се чудех дали да не изпратим на моя бивш шеф картина на Юда, с лице като неговото, но се отказах – няма смисъл да хабим платното, боите и времето ни.
Наедряла, днес съм полегнала на дивана, позирам за поредната италианска мадона и отпивам сок от чашата. От шест месеца не близвам алкохол заради младенеца в корема ми. Сега той ми тегли един силен шут с краченцето си, после се преобръща. Усмихвам се и се чудя какъв ли ще стане, когато порасне? Може да е футболист, а може да е политик – те са специалисти по врътките.
Доволна съм, че План „Б“ проработи, харесвам и вариациите му. С Антон сме добър тандем, помагаме си, от него – таланта и труда, от мен – базата, позирането и някои идеи.
И най- важното – здрави сме, обичаме се и успяхме, така да се каже, от лимона да си направим лимонада.
© Margarita Vasileva All rights reserved.