Понеделник 23.05.22г. е, часът е малко след 22:00. По стара (планинарска) традиция в последния момент бива решено къде в Балкана ще бродим в утрешния ден. Костадин Палийски ме извести, че дестинацията ще бъде хижа Ехо и върхът над хижата – вр. Юмрука (1826 м) Приемам радушно и нямам търпение да се съмне, да потеглим, защото в планината душата ми лекува и там се чувствам на точното място в правилното време.

Вече е 24 май сутринта около 8:15 часа и Николай Терзиев е пред вкъщи, чака ме. Празнично ми е не само, защото ще вървим да катерим, но и защото 24 май е най-чудният празник, най-светлият. Благодарение на светите братя, които почитаме на 24 май, четем и пишем – най-ценното! Ако не можехме да четем и пишем, как щях да изразя, да ви разкажа това, което съм започнала.... В колата съм и с Николай Терзиев изчакваме Костадин Палийски да пристигне и да потегляме. Костадин Палийски се появява и казва, че около 14:00 – 15:00 часа се очаква буря в планината. Започвам да се тюхкам къде сме тръгнали при подобна прогноза, но бързо се освествам. Та нали сме си баир будали! След като съм си го припомнила, се чувствам свежо, ентусиазирано и надъхано, че една прогноза няма да успее да ни възпре.

Не след дълго паркираме колата в село Розино – на 25 км от гр. Карлово и се впускаме в дивото. Часът е вече 10:00. Питам за протокола колко часа отнема преходът до хижа Ехо и чувам, че се промърморва: „Абе, 4 часа, може и 5. Де да знам, ся! Какво ти пука!? Около 10,5 км в посока.”. Пак се надъхвам, че сме гърмени зайци и се залавям да драпам, за да не изоставам. Тук е време да ви ги представя с две думи. Млади, жилави планински козелчета (опа, момчета) и най-важното – мои добри и верни приятели. И двамата не харесват комерсиалните дестинации, та дори Николай Терзиев до толкова не им се радва, че броди по разни неотбелязани на картата места. Опитни и жилави са – темпото им за мен е недостижимо. Често пъти, ако маршрутът се преминава средно за 5 часа в посока, те са го „изяли за закуска” за около 3 часа и половина, макс 4 часа заради спирането за снимки. Момчета, благодаря ви, че ме изчаквате и ми давате кураж, когато изпадна в друго измерение от умора! Когато тръгна с вас на преход съм спокойна и знам, че потеглям с подготвени и отговорни хора.

След около 4 часа драпане, а може и малко повече, сме на билото, където е по-полегато. Обаче, прогнозата от сутринта се сбъдва като по учебник. Завалява ни здравата! Дъждът е много силен и за секунди сме вир вода. За кратко дъждът преминава в ситна градушка. Гръмотевиците са така силни, че имам чувството, че небето ще се разцепи на две. Все пак се надявам да не ни удари гръмотевица, защото ще е нелепо... Без да го описвам драматично душа бера и треперя от студ. Пъшкам си къде от умора, къде от лека паника, защото от дете гръмотевиците ме плашат, а сега съм на 1700 м, под открито небе, в планината и е наистина страшно. Както Николай Терзиев каза: „Това е ситуация, която е изпитание за сила, умения и психика!”. За радост пороят спира сравнително бързо – след около 15-20 мин. Обгражда ни мъгла и ни сковава още повече студът. Николай Терзиев и Костадин Палийски ме окуражават, че все някога идва моментът, в който трябва да преживея и буря, защото някак не е реалистично да обикалям толкова и да се измъквам все суха.

Стигаме най-сетне до хижа Ехо! Чувстваме се спасени!             Залавяме се да хапнем, да се подсушим и да направим няколко снимки на открилата се от вдигащата се мъгла чудна гледка. Мъглата си играе на „иди си, ела си”. Тъкмо се развидели и отново се спусне. Започва „надпреварата” с времето... Бързаме да потеглим от хижата към върха над нея – вр. Юмрука, докато мъглата се е вдигнала. За наш късмет грее слънце и не е така студено, както само до преди час беше. Докато катеря към върха разсъждавам по екзестенциалната тема – „надпреварата с времето”. Как може да се надпреварваш с нещо, от което си зависим? Само може да се надяваме то да е благосклонно към нас, както до сега – дъждът ни валя само минути, а не часове, изкачването на върха е съпроводено със слънце, а не с виелица. Почувствах отново онова волно състояние на духа, в което човек проумява колко е мъничък и колко е глупат, опитвайки се да контролира разни неща, а то...

Вече сме на върха! Благодарна съм, както всеки път, че имам възможност да видя откриващата се пред очите ми красота! На върха има оставени тефтери, съхранявани в метална кутия. Разлистваме ги и четем написаните в тях пожелания и разказите на хората, които са били на този връх преди нас.  Тематично е, защото е 24 май и отново се замислям, че без словото сме за никъде.

Правим бърза фотосесия на пейзажа и газ надолу. Часът е 17:00. Бързо се спускаме, а навлизайки в гората викаме, пеем, говорим си щуротии, защото знаем, че така бихме предотвратили евентуална среща с някоя мецанка. Аз разправям, че в 19:30 часа ще сме в село Розино, до колата, а Николай Терзиев и Костадин Палийски се смеят, като ми казват, че в най-добрия случай и според навигацията ще сме  до колата в 20:30 часа. Но аз си повтарям 19:30 и това предизвиква забава. Часът е около 19 без нещо и срещаме група веселяци, спретнали си софра до един все още строящ се заслон. От далече ни викат при тях. Отиваме! Те са първите хора, които срещаме за целия ни преход! Дори в хижата нямаше хора, посрещна си само хижарят. Компанията е дружелюбна и много весела! Черпят ни, казват, че ще ни закарат до селото. След като поотморихме и поприказвахме, решаваме, че ще потегляме надол. Мен ме кордисват на предната седалка до шофьора и започвам да заснемам офроуд пътуването ни. Кеф на макс!

Е, до колата сме, а часът е 19:38! Мъжът, който ни „метна” до селото ми казва, че третото око ми се е отворило, защото била високо в планината и съм се пречистила. За третото око, не зная, но за пречистването със сигурност е прав. Други вибрации излъчва Балканът, друг заряд – истински и чист.

Потегляме към Пловдив и се чувстваме удовлетворени, физически уморени, но много удохотворени, от ентусиазъм окрилени!