Плувецът с кратунките
Лятото на 1854 година беше горещо – не толкова заради високите летни температури, колкото заради разгарящата се все по-ожесточено Кримска война.
В кръчмата на търговеца Васил Кожухарина в Русчук бе усойно и прохладно. Неколцина турски офицери се бяха разположили край масата в дъното на опушения салон и оживено обсъждаха нещо, разквасвайки гърлата си с лимонада. Четиринадесетгодишният чирак Райчо – сираче, дошло в дунавския град от Балкана да търси препитание, се въртеше покрай тях, като току отнасяше празните шишета, поставяйки безшумно на тяхно място пълни.
В пивницата нямаше други посетители и османците говореха високо, без да подозират, че мълчаливият прислужник поназнайва езика им и жадно попива всяка тяхна дума.
От няколко дни в Русчук се говореше от ухо на ухо, че руснаците са се укрепили на отсрещния дунавски бряг край Гюргево. У българите се пробуди надеждата, че братушките ще изтласкат отвъд Босфора Османската империя и ще избавят раята от безчинствата на ятагана.
И ето сега мустакатите турски офицери хортуваха, жадно пиейки лимонадата, как Омар паша крои капан срещу руските войски във Влашко.
Райчо се въртеше с метлата зад тезгяха и се опитваше да запомни всяка подробност от стратегическите планове на врага. Едвам дочака фесовете да си тръгнат и побърза да затвори кръчмата. После отърча при Кожухарина, който листеше бакалските си тефтери в одаята над пивницата. Момчето задъхано му разказа какво е дочул.
- Трябва да обадим на руснаците – засуети се търговецът, зарязвайки сметките. Трябва, Райчо, да отидеш да ги предупредиш за плановете на турците! Дунавът е широк, но водата му е тиха. Ако тръгнеш по здрач, никой няма да те забележи.
- Аз, чичо Василе, лошо умея да плувам. Но ще опитам – решително каза Райчо с уверен блясък в очите.
- Ще се справиш, момчето ми. Трябва да успееш! Бог да е с теб!
Търговецът прегърна сирачето и то усети прилив на сила и смелост. Трескаво изчака слънцето да се изтъркули под хоризонта и закрачи към брега с две кратунки в ръцете. Беше ги намерил в килера и реши, че ще свършат работа. Като стигна реката, извади от джоба си две парчета здрава връв и привърза кратунките под мишниците си, за да не потъне във водата. Месечината вече беше изгряла. Тази нощ тя бе почти пълна и светлината й щеше да го води към влашкия бряг.
И Райчо нагази в Дунава...
Дали защото мисията му бе свята, дали се изуми от смелостта на младото българче, но Господ стори тъй, че Райчо да доплува читав до отсрещния бряг. Изтощен до краен предел, той почти достигна до лагера на руснаците. Но край една върбова кория го пресрещна техен разузнавач, на когото разказва всичко за плановете на турците.
Братушките го стоплиха, облякоха със сухи дрехи и го нагостиха. Настаниха го в една палатка и го оставиха хубаво да се наспи. На сутринта вече се беше разчуло за неговия героизъм. Разбра се, че император Николай I го награждава за смелостта му с дворянско звание. Но до смъртта му българите го знаеха като капитан Райчо Николов. И с това име остана в историята...
© Диана Фъртунова All rights reserved.
