Здравей, Красавице, добре дошла! Не се страхувай, влез. Сигурно се чудиш как си попаднала тук. Питаш се какви неведоми сили са те подтикнали да излезеш от бащиния си дом и са те повели, като в просъница, през смълчаните улици, към моя замък. Аз те призовах. Повиках те, за да споделиш с мен тази непрогледна, безлунна нощ. Оглеждаш се изплашена и трепереща, не знаеш какво да си мислиш. Погледът ти трескаво обхожда всяко ъгълче на мрачната зала. Спира се на старинните фрески по тавана, оглежда големите месингови свещници, тежките драперии, способни да спрат и най-яркия слънчев лъч. Пръстите ти докосват абаноса на старинните мебели и изплашено се отдръпват. Кривящите се по стените сенки на свещите те ужасяват. Поглеждаш ме с питащ поглед. Кой съм аз, какво искам?

          Всъщност дойдох тук заради теб. Отдавна те наблюдавам. Долових трептенето на душата ти още от самото ти раждане. Още от първото твое дихание знаех, че си ти. И пристигнах. Но трябваше да чакам, дълго да чакам... За да дойде мигът на нашата среща. Но нека не те отегчавам с излишни приказки, има време за това. Нощта е дълга и ще ти разкажа всичко. А сега ела, седни на трапезата, приготвена е в твоя чест. Опитай ястията и напитките, с които е отрупана, порадвай се на изтънчения им вкус. Приготвени са по най-изкусни рецепти. Искам тази нощ да бъде незабравима за теб, искам да почувстваш цялата наслада, която плътта може да ни дари. Някога и аз обичах вкусната храна и добрите питиета и им се наслаждавах до насита. Както и всички удоволствия, които животът може да ни предложи. Обичах шумните компании, светските разговори до късно нощем, както и всяко изящно творение на изкуството. Имах привилегията да се родя в уважаван и старинен род и бях добре приет навсякъде. Прекарвах дните си безметежно и младото ми сърце не познаваше нито страха и огорчението, нито горестите на любовта. Животът ми бе безкраен празник. Докато не срещнах Нея.

          Но ти не докосваш нищо. Не опитваш нито храната, нито виното, искрящо тъй примамливо в кристалната чаша. Избрал съм за теб най-добра реколта. Само две-три глътки ще накарат кръвта ти да пламне и да запрепуска лудо по вените. Опитай, не се бой! Отпиваш и няколко капки заблестяват като кристали по красивите ти устни, а те несъзнателно потръпват. Тъй алени и топли! Тъй влудяващо живи! Отпиваш още веднъж и топлината на виното се разлива в прелестна руменина по страните ти. Поглеждаш ме. Изглеждаш вече по-спокойна и ведра, явно напитката е отпуснала напрегнатите ти сетива. Оглеждаш отново стаята, вече без толкова страх в погледа, по-скоро любопитство започва да избуява нейде дълбоко в дъното на душата ти. Готова си да ме изслушаш.

          И тъй, прекарвах годините на младостта си в опознаване многообразието на живота и на различните му радости, докато не дойде моментът да позная и болката на любовта. Обикалях континента в едно от онези пътешествия, които всеки млад наследник провеждаше, преди да се отдаде на сериозните неща в живота. Подвизавах се във висшите среди на голям европейски град, когато ненадейно я срещнах. Беше прекрасно видение. Помня, че аз, който бях известен със своето красноречие и безупречни обноски, можех само да стоя и безмълвно да наблюдавам прелестта й. Беше много млада и нежна, някак тиха и подкупващо невинна. Намирахме се на прием и при други обстоятелства обикновено се превръщах в един от най-предпочитаните събеседници, в своеобразен център на събраното общество. Но тогава единственото, което можех да направя е да прекарам вечерта, съзерцавайки я в някакъв транс. До този момент душата ми не бе изпитвала трепетите и вълненията на любовта. Е, бях имал няколко увлечения и един-два незначителни флирта, но никога сърцето ми не бе ранявано от стрелите на истинска страст. Но ето, че и това се случи. Прекарах дни наред, мислейки само за нея. Изгубих съня си и като че ли дори здравия си разум. Копнеех само отново да я зърна. Разпитах и скоро разбрах, че е омъжена за възрастен и почти грохнал граф, когото бях забелязал на онзи прием. Възрастен, но достатъчно богат, за да сметнат нейните родители, че е добра партия за дъщеря им. Не можех да си намеря място от разочарование. В душата ми бушуваше буря от любов, угризения и така характерната за младостта непримиримост. Не можех да владея дълго изгарящата ме като жарава страст. Трябваше да намеря начин да я споделя. Тогава направих така, че да се срещна с нея отново. Отидох на прием, където знаех, че ще присъства и тя и намерих как да останем насаме. Дори не помня какво точно съм говорил, бях полудял от близостта й. Нашепвах й безумни обяснения в любов, а тя бе така смутена, че не можеше да промълви и дума. Накрая мушнах в ръката й предварително написана бележка, в която я молех, с най-страстни слова, да се срещнем насаме и определях място и час за това. Знам, че постъпката ми беше лудешка. Съзнавам огромния риск, на който подлагах и себе си, и нея, но поведението ми тогава беше продиктувано единствено от обсебилите ме непреодолими чувства. А и в ранните години на своя живот човек е склонен да поставя по един егоистичен начин, на първо място своите собствени желания и стремежи, без да съзнава какво би могъл да причини с това на другите.

         Неочаквано и за мен самия, тя се появи на срещата. В началото се опитваше да ме укори за тъй непростимата, според думите й, моя дързост. Убеждаваше ме никога повече да не пристъпвам добрия тон и да забравя за всякакви надежди и стремежи, свързани с нея. Уговаряше ме да замина, за да не разбере никой никога за тази среща и за греховните ми въжделения. Аз я слушах, без да стигат думите й истински до моето съзнание, гледах я, омагьосан от невинността и красотата й, и накрая, сам не зная как се случи, тя се озова в моите обятия, а устните ми се оказаха слети с нейните.

          Днес, от дистанцията на времето, отдавам всичко, което се случи по-нататък на моята и нейната младост и незрялост. Ако само можех да предположа до какво би довела тази наша луда и греховна любов, съдбата ни щеше да бъде различна.

         Елизабет, така се казваше тя, се оказа също толкова емоционална и пламенна натура. Старецът, с когото бе споделяла живота си, не бе успял да разпали у нея никакви чувства на обич или поне привързаност. И тя сега за пръв път изпитваше поривите на страстната отдаденост. Навярно заради това или пък заради някаква предопределеност на съдбата, но любовта между нас избуяваше с пълна сила. Срещахме се тайно в наетата от мен квартира и с всеки изминал ден я заобиквах все повече. Тя се терзаеше от угризения и страхове, но чувствата й бяха така силни, че също помитаха всяка предпазливост. Накрая вече не можехме да си представим живота един без друг. Любовта ни бе обсебила до крайност. И точно тогава се случи това, което не трябваше да бъде никаква изненада – нейният съпруг узна. Сега, когато се връщам назад, осъзнавам, че всъщност нито за миг не съм си давал сметка за възможните последици от това наше безумие. Нито за миг не съм и помислял за огромния риск, на който излагам Елизабет. Страстта в съчетание с младостта явно са ни заслепявали.

          Старецът бе разбрал за изневярата и това го бе изпълнило с неописуема ярост. Предадената чест в едно с нараненото самолюбие бяха разпалили демонски бяс в душата му. Горката Елизабет... Дори не искам да си представя на какво е била подложена. Какви ли жестоки издевателства и изстъпления е претърпяла. Така и не я видях повече след последната ни среща. Опитвах се да получа някакви сведения, пробвах да се свържа с нея, но старият граф не допускаше никой да се доближи, бе я залостил като птиченце в клетка. Така изминаха няколко седмици. Дори не помня как съм ги преживял. Живеех като в агония, в мъчителен транс. А накрая, Красавице, се случи и най-лошото. Моята прекрасна Елизабет, моето крехко, нежно цвете, не можа да понесе безкрайната болка и безчинства, на които бе подложена и посегна на живота си...

        Светът се срути за мен. Съществуването ми изгуби всякакъв смисъл. Мисълта, че с безразсъдството си съм допринесъл за настъпилите събития, не ми даваше покой, убиваше ме. Дните и нощите се сливаха в една безкрайна върволица от болка, гняв и отчаяние. Любовта ми към нея бе все така жива и изгаряше сърцето ми, а мисълта, че повече няма да я зърна, бе непоносима. Ах, как мечтаех аз да бъда на нейно място, а тя да можеше да продължи своя млад и невинен живот! Как исках да има начин да я върна! Започнах да заглушавам безкрайната болка и вина, като прекарвах дните и нощите си в алкохолно опиянение. Попадах в някой долнопробен вертеп и не помнех колко време съм останал в него. Много скоро това вече не ми носеше тъй търсената забрава и тогава посегнах към опиума. Пропадах все повече и повече в най-гнусните и покварени места, и сред най-съмнителни компании. Хазартът, опиатите и пиянският делириум се превърнаха в моя втора природа. Сега знам със сигурност, че съм търсел смъртта си. Надявал съм се да намеря чрез нея покой. Но явно вината ми е била твърде голяма и Бог или сам дяволът са решили, че не мога да я изкупя така лесно.

        Но ти не хапваш нищо, Прелест моя, блюдата ти стоят непокътнати. Лицето ти изглежда бледо и помръкнало, а в очите се чете искрено съчувствие. Навярно те разстроих със историята си? Хайде, опитай храната, не пренебрегвай старанието ми на домакин! Наслаждавай се на трапезата и се подготви да изслушаш остатъка от моя разказ.

       Не зная колко дни и нощи, седмици или месеци са изминали в този мой безумен опит за забрава. Съзнанието ми услужливо не е запазило спомен. Но една сутрин се събудих в някакво отвратително и смрадно място, с усещането, че нещо необичайно се е случило с мен. Чувствах се по странен начин, и не можех да се отърся от смътния спомен за зловещо и ужасно преживяване, връхлетяло ме предната нощ. Усещах и сетивата си някак изострени, по-силни и чувствителни от всякога. А тялото ми преливаше от енергия и сила. Няма да ти разказвам в подробности как осъзнах истината за споходилото ме. То бе достатъчно тежко и отчайващо за мен самия, за да го причинявам и на теб. Но след онази нощ аз вече не бях човешко същество. Провидението явно бе решило, че само това би могло да изкупи вината ми към мъртвата любима. Бях станал едно от онези омразни същества, които всяват само погнуса и страх у всекиго. В онази злокобна и трагична нощ аз се бях превърнал във вампир.

       Не, не ме гледай с този неописуем ужас в очите, Красавице! Недей да трепериш цяла! Не мога да понеса точно в теб да пораждам такава неприязън и отвращение, точно в теб да предизвиквам ненавист! Свикнал съм от цяла вечност да гледат на мен по този начин, но не и ти! Не и ти! Изслушай докрай историята ми и може би ще проявиш снизхождение...

      След осъзнаване на случилото се, ми трябваше много време да свикна с новата си природа. Едно от най-трудните неща на тази участ е да приемеш тежестта на самотата. Да, можех, ако реша, да потърся компанията на себеподобните си и да споделя с тях своето жалко съществуване. Откривах ги във всяко кътче по света. Но не понасях да виждам отстрани уродливата им същност, напомняща ми само в какво чудовище съм се превърнал и самият аз. Затова и се скитах сам, век след век, приел сполетялата ме орис. Не е лесно да носиш товара на вечността на плещите си и да съзнаваш, че си обречен. Да убиваш живи същества, за да съществуваш и да мразиш сам себе си за това. Но най-страшна от всичко е болката от любовта. Защото любовта, Прекрасна, е по-силна дори от смъртта и по-безкрайна от самата вечност. Аз нито за ден не спирах да нося образа й в себе си, копнеех да я притисна отново в своите обятия. Минаваха столетия, отлитаха век след век, но не преставах да я пазя в опустошеното си и вече тъй студено сърце. Моята Елизабет...

       Но ето, че дойде времето да я открия отново. Дойде денят, в който разбрах, че душата й се е завърнала пак на тази обречена и клета земя. Почувствах го с цялото си същество! Знаех, че там нейде бие нейното топло и живо сърце и усещах с всяка клетка на тялото си повика му. Не можех да устоя, не можех да живея повече далеч от нея, открих я и оттогава не съм се отдалечавал.

       Затова и купих този стар и изоставен замък. Знам, че всички наоколо ме гледат с подозрение и страх, усещат, че има нещо нередно. И са прави. Но аз трябваше да бъда близо до нея. Трябваше да бъда близо... макар неистово да се измъчвах, наблюдавайки я ден след ден. Макар да агонизирах, виждайки я да излиза от бащиния й дом, без да мога да я докосна, без да смея дори да я заговоря.

        Да, знам, че вече се досещаш, че започваш всичко да осъзнаваш. Виждам го в погледа, в смаяното изражението на очите ти. Истината се надига и избуява с пълна сила в теб. Да, ти си тя, ти си моята клета и обречена любима! Ти си тази, която чаках цяла вечност и която владее изстиналото ми, но все така изгарящо от любов сърце. О, ненагледна! О, моя Елизабет!

        По лицето ти започват да се редуват изненада, почуда, изумление. В сърцето ти бушува буря от различни чувства. Не знаеш как да реагираш, нито какво да кажеш. Но в зениците ти виждам и един крехък, започващ да покълва сякаш от дълбините на душата ти спомен, който бавно и полека, като тихо прииждаща вода те залива и постепенно връща в съзнанието ти всичко. Понася те назад през времето към онези пламенни чувства и луда страст, разкъсва пелената на забравата. И ето, че ти си спомняш! Поглеждаш ме и очите ти изразяват цялото вълнение, удивление и страх, които ти носи споменът. Пристъпваш към мен, а сълзи на болка и любов се стичат по страните ти. О, моя прекрасна, моя единствена! Поемам те в обятията си и цялата грамада време, изминала от последната ни прегръдка, се стопява като шепа сняг. Държа те в ръцете си, както преди цяла вечност и този път няма да позволя да те изгубя. Трепериш, гърдите ти се надигат учестено от силното вълнение и ме поглеждаш с питащ поглед. Очите ти търсят отговор на хиляди въпроси, опитваш се да осъзнаеш всичко. Просто остани с мен, любима, бъди до мен завинаги, нека споделим цялата оставаща ни вечност! Позволи ми да ти дам този тъмен дар и да ти подаря безсмъртие! Да бъдем заедно до свършека на битието и дори след него. И нека вървят по дяволите целият свят и всичките му жалки хора!

       Ти се отдръпваш изплашена. Виждам всички противоречиви чувства, които думите ми събуждат. Боязливост, съмнение, копнеж, като картини се редуват по лицето ти. Луташ се между страха и страстта. Премерваш на везните на сърцето си обикновения, простичък човешки живот и силата на любовта. И накрая любовта надделява. Личи си по трепването на устните, по лудешкото надигане на гърдите ти. Поемаш дълбоко дъх и ме поглеждаш. А очите ти са събрали цялата обич и доверчива нежност на земята. Разбирам, че си готова. Готова си да получиш от мен дара на вечната любов, на вечния живот и на безкрая. Без теб той бе агония и непосилна болка, но за двама ни ще бъде съвършен. Притискаш се силно, а ръцете ми обгръщат раменете ти. Устните ни се сливат. Обещавам да ти разкрия всички прекрасни тайни на този живот, любима, да ти покажа цялата му мрачна красота. Да пием до насита от еликсира му! Ти накланяш глава и бялата ти девича шия се оголва пред мен. Една синя веничка нежно и изкусително пулсира. Така примамлива, така влудяващо неустоима! В мен се надига природата на хищник и аз бавно, предвкусвайки блаженството на сливането с теб, се навеждам към нея. Ти се отпускаш в ръцете ми доверчиво, в томителна наслада и очакване...

        И точно тогава се чуват виковете. Отвън пред замъка се чува шум от множество гласове и някой оглушително задумква по пътната врата. Поглеждам през прозореца. Отпред се е събрала тълпа от десетки мъже, въоръжени със всевъзможни оръжия и сечива. Изглеждат разярени и готови на всичко. Предвожда ги баща ти. Те се суетят известно време, а после всички вкупом започват да блъскат по тежката букова порта. Много са, а и яростта ги прави още по-силни. Скоро тя поддава под напора им и те с победоносен вик нахлуват вътре. Дошли са за теб, безценна моя. Дошли са да те спасят. Разбрали са, че стъпките ти тази нощ са те довели до моя дом. Ти ме поглеждаш изплашена, а погледът ти напомня този на подгонена кошута. Стисваш здраво ръката ми. Трепериш. Не си очаквала този развой. След секунди те са вече пред нас и от святкащите им очи разбирам, че няма да си тръгнат, без да получат нечия смърт. Моята. В ръцете на един от тях забелязвам дълъг, заострен кол. Явно са се досетили за нечовешката ми природа. Той пристъпва напред, вдига ръка и замахва с него към мен. Лицето му е изкривено от отвращение и омраза. Решен е на всяка цена да ме довърши. И точно тогава ти изскачаш отпред. Надаваш силен вик и заставаш пред мен, препречвайки пътя му с тялото си. Колът с все сила полита и те пронизва право в сърцето. Свличаш се безсилна, а аз, с невярващ поглед, наблюдавам как кръвта на силни тласъци изтича от крехкото ти тяло. Как се събира на тъмна локва по земята. Коленича и поемам бавно главата ти в скута си, отмятам кичур коса и погалвам бледото ти нежно чело. Сега то е студено. Но не от дара, който не успях да ти дам. Погалвам и восъчно бледите ти страни, а ти със сетни сили отваряш очи и ме поглеждаш. Погледът ти е помътнял и угаснал. Чете се ужасната болка, която изпитваш. Но в него все още трепти и пламъчето на всепоглъщаща любов и нежност. Опитваш се да ми кажеш нещо, но гласът ти е така слаб, че не мога да го чуя. Накрая се опитвам да разчета думите, които се мъчиш да изречеш по движението на устните. Повтаряш ги няколко пъти, докато успея да разбера. Казваш ми това, което по-рано аз самият ти бях споделил - любовта е по-силна от смъртта и по-безкрайна от самата вечност. Ще те чакам и отвъд нея, Любима!