Шаранът ще стане вкусен,мислеше си Ана, беше му сложила лук, орехи и лимон. Искаше да зарадва мъжа си. Извади рибата от печката и я сложи на масата. Наближаваше времето съпруга й да се върне от работа. И той си дойде късно вечерта на три гроздови.

- Глупачка с глупачките, миналата година ти казах, че не обичам шаран, толкова ли си тъпа, че не можа да го запомниш – развика й се той след като влезе в кухнята. Ана не си спомняше да й е казвал подобно нещо, а и миналата година яде от шарана.

Той удари с юмрук по масата и рибата все с тавата се разсипа на пода.

- Повлекана, трябваше риба да купиш – ядосан той отиде в хола, седна пред телевизора, скоро след което заспа.

Ана не каза нищо, мълчаливо засъбира шарана от пода, а от очите й започнаха да капят сълзи. После се облече и изведе кучето, най-добрият й приятел, на разходка.

Докато се разхождаше в парка, не спираше да плаче и мислеше за съпруга си. Бяха женени от три години. Беше мил и внимателен, до момента до който, доктора, който я прегледа, каза, че не може да има деца. А може би греши, мислеше си тя, трябваше да иде и на други доктори, а тя не го направи. После мъжът й се промени, стана лош, постоянно беше недоволен от нея, критикуваше я и я нагрубяваше. Започна да пие и спря да й говори нормално. Тя за него като че ли беше престанала да съществува.

Ана си нямаше никого на когото да се оплаче или да поиска съвет. Родителите й бяха починали, а нямаше и приятелки. Само кучето като че ли разбираше мъката й и я даряваше с цялата си топлина, на което е способно. Тя беше двайсет и три годишна млада и хубава жена. Тъжните й отпуснати рамене бяха понесли бремето на нещастния й брак.

На другата сутрин изведе пак кучето навън. Седна на една пейка и започна да се любува на зимното слънце. Обмисляше как да се разведе с мъжа си, но не се решаваше.

- Мамо, мамо – детски глас я извади от мислите й. Погледна напред и видя малко тригодишно момченце, което стоеше пред нея и я гледаше. Към нея се приближаваше мъж.

- Не се учудвайте… Но много приличате на покойната ми съпруга – заговори мъжът, явно баща на детето – затова синът ми се припознава.

Ана протегна ръце и прегърна детенцето. После погледна към мъжа. Той й се усмихваше с топлите си кафяви очи. Беше симпатичен мъж. Запознаха се, казваше се Камен. Той бил вдовец от една година, майката на детето умряла от рак. Започнаха да говорят за детето, после за кучето, за времето. Всичко ставаше спонтанно и естествено. Как й липсваха такива разговори. Трябваха й няколко минути за да се влюби в този мъж.

На другата сутрин отиде отново в парка с надеждата да го види.Той беше там и я чакаше на същата пейка, като предния ден. Говореха дълго. Разказваха си за себе си. Започнаха да се срещат всеки ден. Смееха се и се шегуваха.

Тя вече не обръщаше внимание на грубостите на мъжа си. Той вече не съществуваше за нея. Събра смелост и подаде молба за развод.

Точно на Коледа новата й любов я помоли да заживеят заедно. Тя се съгласи без изобщо да мисли. Събра си набързо багажа, взе кучето и се премести при него.

Заживяха щастливо. Така измина цяла година. Обичаше Камен и малкото момченце, което прие като свое и му даваше цялата си обич. Грижеше се всеотдайно за него като родна майка.

Пак наближаваше Коледа . В един снежен топъл ден, тя разбра, че е бременна. По Коледа стават чудеса, мислеше си тя. Това беше най-хубавия подарък, който можеше да й направи съдбата. На другата година роди здраво момиченце.