След голямото утринно блъскане и стъпване по чужди крака на пътуващия за работа пролетариат, но преди тоталното опразване на автобусите по обед. Мърляви кондуктори ръсят съсухрена царевица от мазните си пици „на парче”, докато обслужват с една ръка малкото пътници. А те, използващите по никое време овехтелите икаруси и мерцедеси втора употреба на градския транспорт, са най-вече красивите, млади и готини хора. Не онези, средностатистическите, които стават в шест, не винаги си мият зъбите, сгъват пътьом някоя баничка или кифла с локум и отиват на скучната си, нискоквалифицирана и нископлатена работа. По никое време пътува един характерен цвят на нацията, макар и все още леко повехнал след снощната терапия с продукти, получени по методите на дрождената ферментация и дестилацията. В периода от осем и половина до единайсет часа с градския транспорт се придвижват хората между двайсет и трийсет годишна възраст, които в очите на средностатистиците от преди две изречения изглеждат мързеливи, префърцунени и безполезни. Най-вероятно, защото вечер, докато пролите капитулират с порция мусака или славянски гювеч пред поредното риалити по телевизията, красивият млад и готин цвят на нацията разтваря венчелистчета за нова доза живот.

По никое време в градския транспорт можеш да направиш разбор на изминалата бурна клубна нощ. И, ако си в състояние, да огледаш на дневна светлина хората, с които преди няколко часа, може би, си правил страхотен неангажиращ обезопасен секс. Или онези, с които би искал да го правиш в обозримо бъдеще.

По никое време, в един ден между края на зимата и началото на пролетта, Камелия се качи в прашния икарус по линия номер едно. Предстояха ù трийсетминутно друсане на най-задния ред седалки и после тричасова лекция по древно тракийско изкуство, пречупени през резултата от бутилка и половина траминер, изпити преди няколко часа. Иначе казано – Камелия се намираше в онова състояние, наречено от редовните потребители на долнопробен алкохол „два пъти болница”.

На следващата спирка се качи бившият ù съученик от прогимназията Ненчо. На главата си той носеше торбовидна плетена шапка на жълти, зелени и червени ивици, изпод която се подаваха мазни черни расти. Също толкова мазна брада, сплетена на две плитки с помощта на цветни ластичета, висеше отдолу на кръглото му лице. Ненчо се огледа със замъглен от канабиоли поглед, забеляза Камелия и се дотътри на седалката срещу нея. Кимна разсеяно за поздрав и се стовари на свободното място. От дрехите му се излъчваше миризма, подобна на тази от горящите купчини сухи листа на есен и това накара Камелия да сбърчи чипото си луничаво носле. Ненчо се загледа в някакво петно над главата на бившата си съученичка и се ухили глуповато. „Тоя пък що ме е зяпнал така” – помисли си тя. Сложи си очилата с големи огледални плаки и се извърна към зацапаното странично стъкло на автобуса. Откъм Ненчо гръмна напушена песен с текст на испански. Камелия му хвърли бърз недоволен поглед. Беше притворил клепачи и поклащаше глава в ритъм. „И сега? Вниманието ми ли привлича?” – възмути се тя. Реши, че не трябва да го насърчава и заби поглед в небесносините си бутикови трейнъри. Затвори очи и се помъчи да игнорира музиката. Постоя така няколко минути и като че ли и махмурлукът ù поотслабна. Когато отново отвори очи, видя чифт огромни кецове с оранжеви връзки, които махаха дружелюбно в такт с испанската песен. На едната подметка имаше залепнала отдавна почерняла дъвка. Тръпка на погнуса премина по гръбнака на Камелия. Спомни си, че Ненчо ù беше станал противен още в пети клас, когато го видя да си яде сополите в един час по история. Представи си го как отлепва мръсната дъвка от подметката си и започва да я дъвче. Ненчо вероятно усети, че тя пак гледа към него и отново пусна идиотската си усмивка. Между зъбите му стърчеше мръснобяла дъвка. Камелия свали очилата и присви очи срещу гадния растафар отсреща. Приличаше на същинска богиня на цупенето.

И тогава, сякаш за да спаси започналия така лошо ден, в автобуса се качи Миро -  най-големият красавец от съседния клас в гимназията. Висок, с хармонично развито от дългогодишни волейболни тренировки тяло, зелени големи очи и руса коса, почти същият, какъвто го помнеше Камелия.  В училище беше ходил с почти всички по-забележителни момичета и ги беше зарязал. По онова време Камелия изобщо не се класираше в категорията „достойни за Миро”, но винаги се беше надявала той да я забележи, както се случваше по филмите. И както повечето момичета, с които красавецът не беше ходил още, се надяваше да е онази, в която той ще се влюби, и с която ще остане, ако не завинаги, то поне два-три месеца. В гимназията това си беше сериозна продължителност за една връзка. Миро обаче така и не забеляза Камелия, защото замина с родителите си за Германия в края на единайсети клас и пропусна трансформацията ù от прилежна зубрачка в най-жестоката мадама на випуска. Въпреки че навремето с нищо не беше показал, че знае за съществуването ù, сега той се усмихна чаровно и каза: 

 - Здравей! Ти си… Камелия, нали? Беше в „А” клас?

Макар че беше имала вече не едно и две гаджета, сравними с Миро във всяко отношение, Камелия сякаш си глътна езика, както това щеше да се случи, ако той я бе заговорил преди четири години.

 - Камелия, да – по-скоро изохка тя, отколкото изговори.

Така разговорът замря преди още да е започнал. Миро седеше отсреща на седалката до Ненчо. Зяпаше разсеяно през прозореца, опрял брадичка на широката си длан. Парфюмът му почти успя да измести миризмата на ненчовите дрехи.

„Стегни се!” – заповяда си Камелия. Не подобаваше на мъжемелачка от нейната класа да се гипсира така, дори самият Ричард Гиър от „Хубава жена” да довтасаше с лимузина и огромен букет.

 - Миро – започна тя, а той я дари с окуражителна усмивка – Искаш ли да пием по кафе, ако си свободен сега?

Камелия си помисли със задоволство как ще зареже древното тракийско изкуство и скучната доцентка, която четеше лекциите.

 - Благодаря, но сега не мога. Имам среща с един приятел.

В съзнанието на Камелия една миниатюрна доцентка по тракийско изкуство с лице като муцуна на скумрия се изхили злорадо. Последваха няколко секунди неловко мълчание.

 - Дай ми номера си, ще ти се обадя да се уговорим за друг ден. – предложи Миро.

Миниатюрната доцентка в съзнанието на Камелия изграчи жално и избухна в облаче черен дим. Размениха си телефоните точно преди автобусът да спре пред университета.

 - Доскоро – изчурулика тя и побърза да слезе, преди вратите да са се затворили.

 - Доскоро – отвърнаха в един глас Миро и, за неудоволствие на Камелия,  Ненчо.     

Няколко дни по-късно Камелия отиде с колежки в някакъв клуб, където цяла вечер имаше опашка пред дамската тоалетна. Мъжката стоеше незаета и Камелия без много да се чуди реши да използва нея, за да може да се върне максимално бързо на дансинга. Отвори вратата и едва не повърна при вида на случващото се вътре. Сред облак миризлив дим Ненчо седеше на тоалетната чиния със свален панталон и пушеше от миниатюрна бяла лула. С гръб към Камелия на колене стоеше момче с жълт суитшърт. Главата на момчето извършваше ритмични движения нагоре-надолу в скута на Ненчо, придружени от звучно мляскане. Камелия отвратена отстъпи няколко крачки назад и затръшна вратата. Облегна се на най-близката стена и пое голяма глътка въздух. Вратата със стилизирано пикаещо човече се отвори и от тоалетната излезе Ненчо с мътен поглед и доволна усмивка.

 - ‘Драсти! – изхълца той и провлачи крачка към изхода на клуба.

Половин минута по-късно излезе и другото момче, свали качулката си и отдолу Камелия с ужас разпозна русата глава на Миро. На лицето му стоеше подобно на ненчовото блажено напушено изражение. Камелия изгуби съзнание…