Мончо отвори очи. И веднага грабна сценария, който вакуумната поща беше изсипала точно пред главата му. Отвори и зачете финала…
Уфффффф…
Мощната сутрешна въздишка. Черно на бяло там пишеше: „Мончо маха радостно за довиждане, сяда в луксозната лимузина и заминава за летището. Където го чака частният му самолет, а след два часа – плажовете на Акапулко“…
Хубава сцена… Ще я изиграе романтично – бавно, с достолепие, но едновременно да покаже мъжка сила – скок в автомобила, зареян поглед към минувачи и къщи, весела човешка усмивка, ведри очи…
Но нещо го накара да се завърти към Лилия. Или Мила…Отдавна беше – от снощи досега се забравя едно нежно име. Важното е, че щеше дълго да помни – може би чак до утре – страстните й прегръдки и врящи устни…
- Защо плачеш? – запита я учуден, а после зърна нейния сценарий и смени тона на тъжната мъжка жалост – Нещо не ти допада?
- Убиват ме – изхълца Лилия. Или Мила…
Мончо се изненада. Такова младо и красиво момиче да похарчат тъй бързо… Хм…
- Как така?
- ...