По пътя на коприната
Обичам вечер, когато се прибирам уморен в тъмни доби, тихичко да се промъкна при теб. Ти по ефирна тюркоазена нощница, разлята на спалнята с голи, беззащитни крачета, а ефирното ти тяло нетърпеливо, стаено в мрака чака моето. Влизам тихо, а То (ефирното ти тяло) радостно се нахвърля върху моето и двете се впускат е в ефирен нежен танц. Проблясва в мрака мека, нежна, бяла светлина - твоята усмивка. Бавно присядам до теб. С трептящи пръстчета ефирно галя прекрасните крачета и се радвам на наредени като бисерна огърлица сладки пръстчета. Нежно минавам по глезена за да продължа по пътя на коприната. Господи, как обожавам да виждам все по-често проблясващата светлина на усмивката ти. Нежно пързалям длани по бедрата, но не забравям да спирам на енергийните възелчета и като градинар с лек натиск с пръстче (сякаш засаждам семенце на цвете) да отварям пътя на Енергията. В тъмното засияват местенцата, по които са минали моите длани. Обожавам, достигайки до синусоидата на гръбначния ти стълб, да вдишам дълбоко и издишвайки бавно с дъха си и с пръстчето, изкачвайки се и слизайки да проправям пътя на Енергията. Достигайки вратлето се обръщам и се наслаждавам в тъмнината на заблестелия, буен възходящ поток на Енергията. Поемам дъх и тръгвам по обратния път по хълмовете и низините на прекрасната ти природа. Галейки ускорявам течението на низходящия енергиен поток. След като съм прокарал магистралата на двата потока, нежно и ефирно се заемам с сладките ямки над бузките (там където растат пеперудените крила на ефирното тяло). Очертавам около ямките хоризонталната осмица - знакът на вселенската безкрайност, а ти сладко се извиваш като доволно коте. Сияние си ти покорило мрака. Те (ефирните ни тела) унесени в лудия си танц, заформят с енергийните си вихри бялото ефирно, енергийно облаче (нашето превозно средство). Защитени в нашето си кълбо се впускаме в дългото и безкрайно, нежно и сластно пътуване из тайнството на Любовта. Господи, колко си хубава, когато сме Любов... Любов!
