По пътя си...

Този мрачен ден никога не бе му се виждал така ярък и изпълнен с красива контрастност. Дълго време хиляди болки бавно рушаха пътищата му към щастието и това беше едно от многото неща, с които ни най-малко не се гордееше.
   След стотици изнизващи се със скоростта на светлината дни, той осъзна едно-единствено нещо, което щеше да промени до основи целия му живот. Искаше да изтрие миналото си и да намери пътеката, която води към „града”, наречен безкористна радост. Когато първата любов на живота му умря, заедно с част от сърцето му, не мислеше, че някога дори ще поиска да се впусне в преследването на нова любов. С времето обаче с изненада откри, че нищо в този живот не е сигурно, и че неговият собствен такъв не правеше изключение от това правило. Не знаеше как да намери пътеката към дестинацията си, често опитваше, но резултатът беше един и същ - оказваше се все по-самотен, чувстваше се все по-загубен. Понякога дори си мислеше, че никога повече няма да изпита дори част от онова, което бе вече преживял, но се надяваше да греши. Наистина се надяваше. Животът е така несправедлив към едни, а благосклонен към други. Винаги е било така и това щеше да продължи и в бъдеще. Единственото, на което се надяваше, бе животът да изпитва към него втората от гореспоменатите две възможности. В еуфорията си през някои летни дни бъркаше тотално пътя, дори се случваше да забрави посоката, по която трябва да върви, за да достигне целта си, за да промени живота си, за да се чувства по онзи си негов начин. Правеше хиляди грешки в отчаянието си, които пред себе си отричаше, а по-късно и забравяше, за да оцелее и да съумее да продължи пътя си. И той, като всеки от нас, бе направил доста неща, с които определено не се гордееше. Но си имаше винаги едно нещичко, което го крепеше, което единствено от целия живот вдъхваше на дробовете му свежа глътка въздух -живото-поддържащата надежда, целта му, мечтата му. По пътя си срещаше много хора, които му помогнаха. Срещаше и много, които го спъваха неколкократно. И въпреки това продължаваше. Забрави от къде идва, какъв е, кого обича, скръбта си... И всичко в името на истинското съкровище, изгарящото му желание, без което отдавна щеше да е мъртъв. Просто огънят в душата му щеше да е угаснал, а щом това стане, хората като него се превръщат в едни обикновени обвивки, които и летният бриз може да пречупи на хиляди парчета - парчета, които ще разнесе късче по късче из целия свят. После няма нищо да остане, нито следа. Никой не иска да си отиде по този начин. Той също. Един ден срещна любовта, срещна я такава, за каквато бленуваше. Беше от плът и кръв. Отвъд бе истинска. Страхът му обаче замъгляваше постоянно кристалните му очи. Не виждаше, а когато това по грешка се случеше, оттърсваше се от чувството. Вътре в себе си се усещаше неготов, недостоен да преживее отново щастието, да направи живота си пълноценен. Точно когато мислеше, че всичко е загубено, когато вече дори не знаеше дали все още целта му бе да стигне до онзи град, нещо странно се случи. Нещо, което не му се беше случвало досега. Имаше възможността да открие пътя си и, въпреки че я пропиля, едно красиво сърце му подаде ръката си. В този мрачен ден нищо не бе по-красиво.

Лято. За пръв път усети топлината на лятото дълбоко в гърдите си. Нямаше да я изпусне. Понякога не беше на себе си, но той винаги е бил, и щеше да си остане лунатичен. След като странните чувства, които спохождаха сетивата му, затихваха, изпитваше благодарност. Някой намираше странността и нестабилността му от време на време за привлекателна и уникална. Това за него беше достатъчно. Беше си неговото достатъчно. Обичаше болезнено много и това бе способно да го накара да направи какво ли не.

  Ощетеният му разум обаче, чак след толкова време, потънал в мисли за града, разбра единственото нещо, което хиляди хора не осъзнаваха през целия си дълголетен живот. Нямаше смисъл да мисли за него повече, нито да го търси. Той вече се бе нанесъл в него и не смяташе да го напуска.