По залез... /за конкурса/
- Бих останала тук завинаги. По залез, при Голямата река…
- Помниш ли водния поход?
- Да… Аз бях юнга, а ти – капитан на нашата лодка. Но и тогава имаше моменти, когато гребяхме в различни посоки. Ти - мускулестият младеж, винаги надделяваше…
- Еее, по време на страшната буря, точно ти – крехката, но опърничава девойка, най-сетне се подчини на силите ми и на моята посока.
- Да, така беше. И тогава се влюбих в теб.
- А аз просто се стремях да достигна другите лодки. Когато заплувахме заедно, в широк сал, едва тогава се успокоих. Уж съм мъж, а дотогава ме беше страх, признавам си…
- Помниш ли – в тези решаващи мигове ръцете ми, толкова слаби, бяха част от общата плетка?! Дланите ме заболяха да стискам околните две лодки, но чувствах, че ако ги изпусна, бурята ще ни запрати в кипящия си център, в окото си! Усещах, че гневът на халата ще бъде гибелен.
- Да, мила. Тогава заедно се борехме за живота, за бъдещето си…
- Помниш ли? Пет лодки, една до друга, наредени в широк сал, а на всяка – двойка влюбени младежи!
- Ако бяхме се удавали, светът щеше да обеднее с толкова деца, с толкова надежди!
- Най-важното бе да плуваме заедно, в екип, в невъзможен за обръщане сал, за да оцелеем, за да бъдем…
- Крехката стабилност на нашата свързаност, крепяща се на нежните ръце на юнгите-девойки… и на твоите, мила… странно, но точно тя се оказа мостът, единственият преход към бъдещето ни!
- Да… За учудване е наистина. А бях толкова слаба, с тънички като върбови вейки ръце…
© Росица Танчева All rights reserved.
