Побелялата лястовица
Срещнах го, когато всичко в иначе спокойния ми живот се бе преобърнало с главата надолу и се клатех на ръба ... Леко прегърбен под тежестта на белите си коси, буташе старо колело с ръждив звънец - вероятно същото, върху което бе возил ученическата си любов ... Единият крачол на хипарския му панталон бе прибран грижливо с дървена щипка, стърчаща закачливо над стара, но добре лъсната обувка. Когато погледите ни се засякоха, посърналото му лице се озари с красива, макар и беззъба усмивка, която ме усмихна. Продължих да отвръщам на тази усмивка, пред лекарските кабинети, в аптеката, пред медицинските лаборатории, между тарабите на пазара, из парка... Може би си въобразявах, но за мен, той бе моята бяла лястовица. След като го срещнах, животът отново ми се усмихна... Избягах лятото от бетона и се прибрах когато лястовиците спряха да огъват с тежестта си жиците на село. Тогава видях лицето му върху едно табло с некролози, обсъждаха го две старици. Скочил от балкона...
© Ивелин Върбанов All rights reserved.
