Паля третата цигара. Или е осма, не знам. Спрях да ги броя. Сядам на ръба на моста и провесвам крака през парапета. Взирам се във водата. Толкова е красива! Мръсна, мътна, воняща на клозет, обаче красива. Колите зад гърба ми фучат напред-назад. Бързат за някъде. За къде? Да трупат пари, имоти, скъпи дрънкулки. Не знаят ли, че няма смисъл от тези неща? На оня свят не те посрещат по дрехите.
Усещам как обувките ми се изхлузват от краката ми, обаче нямам сили за тях. Затова вадя още една цигара. Разклащам кутията до ухото си да чуя дали има нещо вътре, но се оказва празна. Е, все тая. И без друго вече няма да пуша. Един вреден навик по-малко.
Изведнъж някой ме хваща за рамото. Мъж. Висок. Хипар някакъв, нарамил огромна раница. Целият опърпан, прашен. „Какво? Ще скачаш ли?”, пита ме непознатият. Отговарям му, че обмислям варианта. Пита ме защо. Заразказвах му за живота си, за работата, за семейството. Как се дипломирах в реномиран университет. Как си намерих добре заплатена работа. Е, вярн ...