Мони сдъвка набързо, подадения му залък хляб и погледна с благодарни, но все още жадни очи.
- Еее, приятелю и аз искам още, но това е, което имаме за днес! Утре, ако е рекъл Господ, ще имаме повече!- Боян погали нежно рошавия, гледащ го с обожание, уличен пес. Такава преданост не бе виждал сред хората, но при почти всички животни се срещаше, особено кучетата. Опитът му, да се намести, така че, болния му, гангренясал крак да бъде притискан минимално, за да не го боли толкова силно, не беше успешен. Не че това имаше особено значение за Боян. През годините, той беше изтърпял толкова много, че бе претръпнал към повечето неща. В момента лежеше на стълбите на метро-станция „Кюри“, до която се беше довлякъл със сетни сили. Неговият верен другар, кварталният пес Мони, неотлъчно следваше своя обожаван идол. Връзката между тях беше проста, но здрава. Боян хранеше Мони със събраната милостиня и кучето му беше безкрайно благодарно. На няколко пъти оттърва Боян от различни неприятности свързани с човешко насилие. Да, кучетата знаеха как да се отблагодаряват, за разлика от някои хора! Боян отново се опита да прехвърли тежестта на тялото си от болния на здравия крак и този път успя. Пред очите му, като на лента преминаваха сцени от неговия 70 годишен живот. Видя завършването си в Механо-техникума, където беше единствения пълен отличник на випуска. След това, как щастливо размахва диплома си от Техническия университет. После как започва работа в Завода за металорежещи машини. Видя сватбата си с Мая и раждането на първородния им син Камен, а после и на дъщеря им Гергана. Как да забрави, тяхното дипломиране, неговото, като финансист, а нейното като икономистка. И след това заминаването им в чужбина. На Камен- във Великобритания, а на Гергана- в Германия. От този ден натам, нещо в него се прекърши и частния бизнес, който беше създал с много любов, след напускането на завода, тръгна стремглаво надолу. Банката, от която бе взел ипотечен кредит, продаде семейният им апартамент. Съпругата му Мая го напусна. Останал на улицата, Боян се бореше със зъби и нокти, да възвърне загубеното си статукво, а не на последно място и мъжкото си достойнство, което беше сринато от така протеклите събития. Порасналите му деца се запиляха в чужбина и не му се обаждаха с месеци. Той беше на принципа: „И сам войнът е войн“, но това не проработи дълго. Без подкрепата на семейството си, Боян затъваше все повече и повече, докато накрая се озова на улицата, сред клошарите и просяците, без дом и без никаква подкрепа, просяк под звездното небе. Е, живееше в една полусрутена барака, зад местния Бизнес център, но това не можеше да нарече свой дом! Въпреки ударите на съдбата, Боян беше обичлив и даваше своята любов безрезервно, както на кучетата и котките в околността, така и на хората, които редовно бързаха към метро-станцията. Познаваше стотици хора по имена и си говореше с тях, когато му даваха милостиня. Ето например, това момиче с цигулката- Ива имаше невероятен талант, а и прекрасно сърце. Всяка седмица по един ден тя свиреше на спирката на метрото и всичките си събрани парички, даваше на Боян! Е, той ги скатаваше в скъсаната си дреха и после дни наред хранеше бездомните кучета и котки. За себе си оставяше много малко. А тази госпожа, макар и малко префърцунена, се казваше Вяра. Тя също имаше нежно и обичливо сърце. Хранеше Мони, галеше го и оставяше колкото можеше на Боян за него самия и за кучетата. Боян не се оплакваше. Приемаше мъжки съдбата си и се държеше. Ала тази зима беше много студена, дори Мони трепереше на моменти, въпреки дебелия си кожух и храната. Множество болести мъчеха Боян, но той не се даваше.
Наближаваше 22.00 часа и потокът от хора идващи от метрото намаляваше. Боян реши да подремне за малко, преди да поеме бавно и мъчително към своята барака. Унесе се в кратък сън.
„Боже, къде се запиля клетият ми баща“ – мислеше си Камен- „От няколко години нямам връзка с него. Никой не го е виждал и не знае нищо за него! Дали не е умрял?“- младият мъж се връщаше от среща с приятели и беше леко почерпен. Наскоро се беше завърнал в България, беше започнал работа към една консултантска фирма и упорито издирваше баща си, но съвсем безуспешно. На входа на метро-станция „Кюри“ се спъна в един просяк и за малко не се претърколи по стълбите. Погледна възрастния мъж и нещо в него се преобърна. Потупа го и каза:
- Господине, събудете се! Днес е щастливият ви ден! Понеже не мога да намеря баща си искам да ви взема да живеете при мен! Ще се грижа за вас както бих го правил с него! Събудете се за Бога! - младият мъж енергично разтърсваше Боян. В един момент погледна в отворените му, безжизнени очи и видя отражението на звездите,… в този момент душата на Боян се рееше в светлите, звездни небеса…
© Ангел Филипов All rights reserved.