Подарявам ти живот...
Тъмното и душно пространство, чиято пленница бях от доста време, заличи представата за слъцето, за облаците и цветята... Протягах ръце към стоманените решетки, но ги свивах окървавени... Приютявах се в някой ъгъл, забравила за пронизващия, като острие, хлад... Мислех за крехкия лъч светлина, изникнал ненадейно, за да пречупи болката в гърдите ми... Присвивах очи, уморени от вечно взиране в тъмнината, но изгубвах и слънчевата ласка... Оставах така, в едно постоянно очакване... Бленувах за тая съкровена частичка нежност всеки миг, с всяка преглътната сълза... Осъдена бях на тъмнина... Душата ми се валяше като износена дрипа по прашния под... Сълзите отдавна бяха преглътнати, а очите пресъхнали... Крепеше ме мисълта, че мога да бъда спасена от себе си, да получа прошка и изцерение...
Дали по пътя на страданията наистина се стига до изкупление, до нравствено пречистване...? Можех да разбера единствено ако опитам... И опитах... Доброволно напуснах света на суетата, за да подиря себе си, изплащайки сълзите на обичните ми същества...
Грабнех ли слънчевия лъч, аз щях да се излекувам, да разгърна крилете си и с тях да съборя студените стени... Тишината и тъмнината умъртвяваха сърцето ми... Имах нужда от живот...
Навестяваше ме от време на време надзирателят, за да ми донесе храна или нещо малко, изпратено от съществата зад решетките... Тези, заради които трябваше да се пречистя, за да мога да получа прошка...
На хладната земя поставяше предназначеното за мен, поглеждаше ме с благ приятелски поглед, без да каже нищо и отново затръшваше тежката врата...
Там имаше малка бяла восъчна свещ и едно стръкче цвете... Да, нещата, от които истински се нуждаеше осъдена като мен... От оная пречистваща светлинка на свещта, от оная Хрисова сълза, от оная ласка обич...
Свещта поставих на прозорчето, до последно вярвайки, че пламъкът е по-силен от стоманата... А цветето прислони глава до гърдите ми, стремейки се да засмее изстиналото ми сърце...
Дали надзирателят не беше предусетил потребността от изцерителна светлина за душата ми или просто по човешки искаше да ме стопли... Да очисти от хаоса разнебитения ми свят... На непознатия, на заключения в тъмнината човек, какъвто бях аз, той неволно подари живот... Можех ли да бъда спасена от себе си...? От прегрешенията, от болката...
Една запалена свещ и един копнеж по светлина... Какво повече му трябва на човек, за да отпусне крилата си и да целуне необятността, отвъд духовната застененост... Едно изкупление...
© Петя Стефанова All rights reserved.
