Надя отвори прозореца и се вгледа в небето. Беше индигово – синьо, обсипано с безброй звезди, красиво и някак... близко. Пренесе се години назад, когато беше малко момиченце с лунички по носа, весела и приказлива, както всяко дете. Често вечер преди да заспят, майка й четеше приказки. Най – любимата сред тях беше тази за звездите – вълшебници, изпълняващи всички добри желания на хората. Надя знаеше, че това не е истина, но с присъщата за децата наивност, им разказваше тайно от всички за своите желания: магическа пръчица, нова кукла, обувки “като на мама”... Това продължи до деня, в който баба й за първи път я заведе в църквата. В този ден Надя разбра, че съществува един по–голям вълшебник. Детето беше очаровано от това тайнствено и свято място. Тук всичко беше интересно и загадъчно. Оттогава тя често ходеше с баба си там. Сядаше тихо в края на редицата столовете, равно подредени покрай стената и все се вглеждаше в тавана, изрисуван с картини в красиви цветове. С течение на времето рисуването се превърна в нейната страст. Когато порасна, девойката се записа в Художествената академия, а днес вече бе признат художник. Надя неволно се усмихна, като си припомни срещата с възрастната жена, която продаваше свещи в църквата. Тя я попита защо обича да идва там: заради рисунките или заради Бог. “Заради рисунките – без колебание бързо отговори детето. Но... и да си приказвам с Господ.” Жената я прегърна, очарована от детската искреност. После тихичко, сякаш споделяше някаква своя тайна, каза:  “Господ, мило Наде, не стои само в църквата. През деня той се разхожда сред хората, за да види как живеят. Добри ли са, правят ли злини, от какво страдат, та да им помогне, защото е добър. А тебе - добави тя накрая - те обича много!” Надя я погледна недоверчиво, но лицето на възрастната жена излъчваше такава доброта и увереност, че детето й повярва. След този разговор момиченцето  реши да споделя тайните си с Бог. Той беше добър, можеше всичко и я обичаше! Понякога получаваше това, за което се молеше, понякога – не, но вярата остана в сърцето й като малка светлинка.

         И сега макар и вече пораснала, тя примижа ей тъй, по детски и тихичко изрече най–съкровената си мечта: “Господи, много ми се иска да си имам вече момченце. Толкова дълго чаках...Моля те... Амин!” Притаи дъх, все едно очакваше нещо да се случи. Въздъхна и погледна часовника си. Показваше единадесет и десет. Колко бързо лети времето! Обърна се и огледа голямата тъмна стая, тук–там огрята от бледа лунна светлина. Вечер всичко изглеждаше различно. Стана й малко страшно. Затвори прозореца и прекоси хола с бързи стъпки. Тихо открехна вратата на спалнята. Там - в леглото, мъжът й спеше сладко и леко похъркваше. Надя бързо отметна края на завивката и се сгуши до него. Постоя известно време така, после хвана внимателно, за да не го събуди, едната му ръка и я сложи върху себе си. Сега вече се почувства по–сигурна. Намести се удобно, въздъхна и затвори очи.

         - Добро утро, принцесо – Симо се беше надвесил над нея и я гъделичкаше по носа с кичур от косата й.

Надя се протегна сънено:

         - Ммм... Сънувах хубав сън.

         - Сигурно – подхвърли Симо. - Усмихваше се, преди да те събудя.

         - Така ли? – учуди се тя и се понадигна. Сложи възглавницата зад гърба си, облегна се назад и се прозя.

         - Симо, - погледна мъжа си дяволито - искаш ли да се договорим? Ти ще направиш кафето, а аз ще ти разкажа съня си?

         - Хитруша – смигна й Симо и стана.

След пет минути двамата бяха в кухнята и пиеха ароматното “Tchibo”.

         - Сънувах, че се женим... – отпи Надя глътка от горещото още кафе.

         - И таз добра! – прекъсна я Симо, възмутен от такова разочароващо начало. – Та ние вече сме женени!

         - Слушай  де, не ме прекъсвай! – раздразни се малко Надя и продължи. – Бяхме в много хубава църква – голяма, с цветни прозорци! Нали ги знаеш тези шарените стъкълца по църквите. Много хубаво беше... – замечта се тя.

Симо погледна с насмешка рошавата й коса, премрежения поглед и се постара да върне жена си в действителността.

         - И нататъ-ък?.. – повиши нарочно глас той.

                - Нататък... – сепна се Надя - както стояхме там и попът ни венчаваше, църквата изведнъж засия! Свети, ти казвам, ама голяма красота!

                - Разбрах, че било много хубаво. Радвам се, че сме се венчали още един път! – комично–театрално възкликна Симо и стана. – Сега трябва да целуна булката! - Той се наведе и звучно млясна жена си по устата.

         - Симо! – извика Надя уж строго, но всъщност тайничко развеселена от реакцията му. – Чакай, да ти кажа по–важното!

         - Нима има по–важно от това, че сме се оженили? - подхвърли Симо и тръгна към коридора. – Младоженецът отива на работа...

         - Симо, Симо, спри. Минутка още – обви с ръце врата му Надя и го погледна в очите. На този влюбено–нежен поглед Симо не можа да удържи. Той я притегли към себе си и се усмихна тънко:

         - Само минутка!

         - Една жена дойде – каза Надя, но той не разбра. Вдигна учудено вежди:

         - Кога?

         - В съня ми!

         - А–а–а, в съня. И сигурно ти поднесе букет?

         - Носеше бебе. И ми го даде – продължи прочувствено Надя, без да обръща внимание на шегите му. Очите й овлажняха. – “Вземи, казва, за тебе е. И за Симеон”. Каза цялото ти име – Симеон! “Подарък” – и го сложи в ръцете ми. И докато го поемах, тя започна някак... да изчезва! “Чакай – й казвам аз – чие е това дете, как се казва?” “Вашето дете е” – отговори ми жената и тъкмо щеше да ми каже как се казва и ти ме събуди – и... – ревна изведнъж Надя с глас.

Симо, който не очакваше такъв драматичен край на разказа, се стъписа.

         - Ама аз... – заекна той. – Коте, не знаех, че сънят бил толкова важен! Нали ме познаваш – само ако знаех, никога, ама никога нямаше да те събудя! – възвърна той самообладание и с присъщия за него сериозно-хумористичен стил се опита да успокои жена си. – Хайде сега, спри да плачеш. Ама какво правим ние, бе? Стоим тук и си губим времето! Бързо в леглото,  да го досънуваш до края! – избута я нежно към спалнята Симо и докато продължаваше със своите смешно–сериозни глупости, я настани в леглото. Зави я с чаршафа чак до брадичката, целуна я по челото (единствено там беше сухо) и бързо закрачи към коридора.

         - Чао, принцесо – извика, преди да излезе. – Чакам продължението довечера...

Останала сама, Надя постепенно се успокои. Тя дълго се въртя в леглото, опитвайки се отново да заспи, но уви – вече се беше достатъчно разсънила.

Какъв е този сън, жената, детето? Какво искаше да й каже съдбата? Внезапно, ясно като картина, тя се видя до прозореца как гледа звездите, молитвата... Сякаш си спомняше снощната случка, но като че ли наблюдаваше себе си от страни. Това трая секунди и после пак думите на жената: “подарък”.

         - Кой подарява деца?! – възкликна Надя, ядосана, че не може да разгадае този ребус. После й хрумна една идея, която й се стори хем детинска, хем пък много й хареса. Тя се пресегна към нощното шкафче и взе от там химикал и малък син бележник. Прелисти го набързо и най–отзад, на последния лист, написа:

                                                                                    ДО ГОСПОД

                                       МОЛБА

 ОТ НАДЯ ПАСКАЛЕВА ДОБРЕВА

МОЛЯ ДА МИ БЪДЕ ПОДАРЕНО БЕБЕ. БЛАГОДАРЯ ПРЕДВАРИТЕЛНО.

С УВАЖЕНИЕ: НАДЯ

Тя прочете няколко пъти написаното, помисли, помисли и най–отдолу добави датата. Подписа се, затвори бележника и се усмихна. Не знаеше дали само така й се струва, но сякаш й олекна на душата. Сгуши се отново в леглото и се замечта...

         Изтърколи се лятото и дойде есента – топла, златна, напоена с аромата на влажна земя. Покрай натовареното си ежедневие Надя отдавна беше забравила онази нощ. От време на време тя спираше за миг и се потапяше в своя свят на мечти, но животът като забързан пътник не можеше да чака. Той я притегляше след себе си и тя отново продължаваше напред.

         Една вечер GSM–ът й прозвъня и на дисплея се изписа номера на Верчето. Надя натисна зеления бутон и с леко провлачен тон каза:

         - Някой се е сетил за мен?

         - Наде, аз съм - леля Славка, майката на Верка. Наде, Верка катастрофира! – хлипаше по телефона пресипнал женски глас. – Тя иска да те види. Много е зле, леля, а-а-а... – застена жената.

Надя слушаше стъписана, без да може да реагира.

         - Какво има? – попита разтревожен Симо като видя как пребледня жена му.

Надя му направи знак да изчака.

         - Наде, чуваш ли ме? Нали ще дойдеш, леля? Тя тебе като сестричка те имаше.

         - Разбира се, лельо Славке. Идвам веднага! – и тъкмо щеше да затвори, се сети – Лельо Славке, къде сте?

         - В “Света Петка”. Наде, побързай, моля те, че докторите не знаят кога ще си отиде... Ах, детето ми, детето ми си отива-а...

Надя скочи и грабна ключовете за колата.

         - Верка е катастрофирала! – бързо нахлузи дънките си тя. – В “Света Петка” е.

         - Чакай, чакай, аз ще карам – спря я Симо. – Опасно е да шофираш така разстроена.

Надя кимна и изхвърча навън.

Докато пътуваха, в главата й нахлуха спомени. Верчето беше най–добрата й приятелка. Израснаха заедно и бяха неразделни от детската градина, та чак до гимназията. До преди две-три години  се виждаха почти всяка седмица. След това Верка се омъжи и срещите им се поразредиха. Мъжът й беше преуспял бизнесмен и тя често беше заета – или пътуваше с него в чужбина, или все трябваше да присъства на някоя делова вечеря. Останаха само телефонните разговори, но от известно време насам и те намаляха. И сега Верка си е спомнила за нея! Напуши я плач и тя заподсмърча.

         - Спокойно, ще се оправи – опита се да я успокои Симо.

         - Няма да се оправи! – отвърна през сълзи Надя. – Лекарите са казали, че... – спря, не можа да го изрече на глас. Симо стисна устни и настъпи педала на газта.

Пред болницата ги чакаше чичото на Верка. Носеше бяла лекарска престилка. Докато вървяха по коридора на спешното отделение, помогна на Надя да я облече. Пред една от вратите на черно кожено канапе се беше свила леля Славка и плачеше неудържимо. Когато видя Надя, тя се изправи и протегна треперещи ръце към нея.

         - Отива си детето ми–и, отива си, Наде...

Надя я прегърна и заплака с нея. Бащата на Верка стоеше безпомощен отстрани, заровил пръсти в косата си и бършеше навлажнели очи.

В това време вратата се отвори и от там надникна дребничка медицинска сестра.

         - Дойде ли Надя? – попита тихо тя.

         - Дойде, дойде – скочи леля Славка. – Хайде, момичето ми, отивай. Не се страхувай, Генади е там. Ние ще дойдем след това. Не пускат всички наведнъж...

Надя последва сестрата. Шоковата зала беше пълна с пострадали, отделени един от друг със завеси. Стоновете, които издаваха, бяха толкова подтискащи за младата жена, че тя потръпна. Колко ли от тези нещастни хора ще доживеят до сутринта? Най–отляво на подвижно легло–носилка, лежеше Верка. Беше покрита до гърдите със пастелно зелен чаршаф и дишаше тежко през кислородната маска. Лицето й, преди нежно и красиво, сега бе подуто, на места – посиняло, изцапано с кръв. Генади – съпругът  й - се беше надвесил над нея. Държеше в шепата си тънката й ръка и говореше нещо. Сините му очи бяха подпухнали, помътнели, добили онзи оловен цвят, който издаваше мъката в сърцето му. Като го видя колко е отчаян, на Надя й се прииска да му каже нещо мило, да го утеши, но не посмя. Тя пристъпи плахо напред.

         - Здравей, Верче - насили се да се усмихне и да подтисне напиращите сълзи. - Май пак си се правила на състезател, а? -  Знаеше, че говори небивалици, но това бе по–добре, отколкото да ревне. Верка впери поглед в нея някак изпитателно, после неочаквано една сълза преля от крайчеца на окото й и остави бледа следа по окървавеното й лице. Тя вдигна с усилие ръка и свали маската от устата си.

         - Дойде – изхриптя тя. После бавно се обърна към Генади. - На нея, скъпи. Само тя ще го обича като свое. Моля те...

Генади погледна Надя с колебание. Тя не разбира за какво си  говорят, но явно беше важно за тях. И, както повечето хора, тя се притесни от неизвестното.

         - За какво става дума?

         - После ще ти кажа – мъжът отново съсредоточи вниманието си върху умиращата си съпруга.

         - Генади, – Верка го гледаше умоляващо – нека сега... Искам да знам дали е съгласна.

Генади пое въздух и бавно заговори, сякаш тези думи прибавяха още върху скръбта му.

         - Имаме бебе. Роди се преждевременно... заради катастрофата. Верка беше в осмия месец. И тя иска... ти да се грижиш за него, след като го изпишат от болницата. Иска – гласът му затрепери и той замлъкна за момент – вие със Симо да го осиновите, защото аз не мога да му дам... не зная как... Няма да мога да се грижа сам за детето – изрече с мъка той и извърна лице към стената.

Онемяла, Надя гледаше ту Генади, ту приятелката си. За това ли е било всичкото желание на Верка да я види, това бързане?

         - Аз... – отвори уста тя, но Верка я прекъсна.

         - Генади, скъпи, помисли, работата ти е толкова динамична! Почти през цялото време отсъстваш от къщи. Толкова често пътуваш... Как ще намериш време за детето ни? Как ще се погрижиш за него? Не искам да отрасне с детегледачки, самотно...

         - Да , мила, знам, че е така - Генади придърпа стола и седна близо до Верка. Той гледаше как животът си отива от нея и не може да направи нищо, за да го спре, и вече нямаше сили да мисли за друго. Погали нежно обезобразеното й лице и, като че ли напълно забравил за Надя, за сестрата, за останалите болни, тихо й заговори:

         - Всичко ще бъде наред, мила, не се безпокой... Всичко ще се нареди добре.

Той се усмихваше тъжно и притискаше тънката й ръка до устните си. Сцената беше толкова покъртителна, че Надя неволно извърна очи настрани.

Изведнъж тялото на Верка се разтресе. Със сетни сили тя се протегна към Надя, сякаш да я докосне и прохърка:

         - Обещай ми, че... ще го обичаш като твое... дете.

Медицинската сестра бързо натисна червения бутон над леглото на Верка и сложи кислородната маска върху лицето й. След минута дойдоха и лекарите. Засуетиха се около пациентката, сложиха й някакво лекарство венозно, даваха нареждания... Верка се отпусна, главата й клюмна настрани и от устните й се отрони тих стон.

         - Верче, Верче – вкопчи се Генади в неподвижното тяло на съпругата си и се разрида – Обичам те...

Надя почувства, че й прилошава. Обърна се и залитайки, излезе. Щом я видя, Симо скочи да я посрещне. Настани я на коженото канапе и отвори най–близкия прозорец. Родителите на Верка  побързаха да влязат при дъщеря си.

От прохладния въздух Надя постепенно се съвзе. Като видя, че са сами, тя прошепна тихо в ухото на мъжа си:

         - Симо, Верка ни дава бебето си!

         - Как ни го дава? – погледна я недоумяващо Симо.

         - Дава ни го - да го осиновим. Подарява ни детето си! – неволно каза и изведнъж скочи: – Симо, сънят! – и докато преди минута беше бледа като восък, сега руменината заля лицето й.

         - Жената от съня ми... И онази вечер, когато гледах звездите, молитвата...

Симо слушаше тези несвързани обяснения и притеснението му все повече нарастваше.

         - Наде, хайде да излезем на въздух – внимателно я подхвана под ръка. Струваше му се, че жена му полудява. Той безпомощно се огледа, като се чудеше как по по – деликатен начин да я изведе навън.

         - Не е до въздуха! Симо, ти като че ли не ме слушаш! – горещеше се Надя. – Нали помниш, разказвах ти го – съня ми, дето се женехме в църквата; жената, която ни подари бебето... Помниш ли бе, Симо–о? – отчаяно го погледна Надя. Тя беше хванала ръката му и във вълнението си я стискаше силно. Смътен спомен проблесна в главата на Симеон и колкото повече му говореше Надя, толкова по–ясен ставаше.

         - А–а, втората сватба... – провлече бавно той, като насилваше ума си за подробности.

         - Така, така, втората сватба – повтори бързо Надя – и сега Верка има бебе...

Изведнъж, въпреки обърканите обяснения на жена си, Симо разбра какво иска да му каже.

         - Наде, спри! – прекъсна пороя от думи той. – Казваш ми, че, както в този сън жената ни е подарила детето, така сега Верка ни подарява своето бебе?

         - Точно така! – въздъхна облекчено Надя и погледна набожно нагоре. – Слава тебе, Господи!

         - Да не искаш да повярвам, че Бог е убил Верчето, за да ни даде нейното дете?

         - Симо, какви ги говориш! – сложи пръст върху устата му Надя. - Не, разбира се. Просто... се е погрижил за горкото дете - да не остане сираче.

         - Ако толкова го беше грижа за бебето, можеше да спаси майката. Логично, нали?! – язвително подхвърли Симо, като се дръпна назад, за да се освободи от ръката й.

Надя се почувства притисната между аргументите му и това, което знаеше за Бог. Тя тръсна глава:

         - Не мога да обясня защо се е получило така с Верка. Само знам, че Господ не е жесток. Той помага на хората, не ги мъчи.

         - Ами Генади? –  този практичен въпрос докосна нещо в  развълнуваната жена, което тя къде несъзнателно, къде нарочно се стараеше да не коментира. Тя млъкна, изчерви се и смутено погледна надолу:

         - Верчето каза, че той отсъствал толкова често, че детето щяло да израсте с детегледачките.

         - А Генади какво каза? – натърти Симо.

         - Генади още не е казал, дали е съгласен – смотолеви Надя.

         - Надя! – гласът на Симо стана рязък. – Защо ми наприказва всички тези глупости, след като бащата не е съгласен? И въобще... Ти чуваш ли се какво говориш? – избухна  изведнъж той. – Да вземем от човека детето му, неговото дете, та да си имаме ние!

Надя се сви като ударена. Не очакваше такава реакция от съпруга си. Поддала се бе на емоцията и не беше мислила дали това, което иска е добро или не. А и вече беше толкова объркана, че не можеше да прецени.

         - Аз... Понеже съвпадаше със съня...

         - Стига с този сън! – прекъсна я раздразнен Симо.

         - Ама аз и молба писах – изхлипа Надя.

         - Каква молба? – удиви се Симо. Той вече не знаеше каква  още изненада ще му поднесе животът днес. Дали пък не е кандидатствала за осиновяване, без да му каже? – Каква молба бе, Наде?

         - Ами... – Надя го погледна и женската й интуиция й подсказа, че точно сега е по–добре да замълчи. – Нищо, не е важно – с мъка предъвка думите си тя.

Всичко в нея стенеше. Надеждата, родила се в сърцето й преди десетина минути, започна да избледнява. Тя се обърна и се отдалечи няколко крачки. Залепи чело на студеното стъкло на един от прозорците и впери невиждащ поглед навън. Раменете й потрепериха. Плачеше тихо, почти беззвучно. Симо я проследи с поглед. Беше му гадно, че я нарани. Поколеба се, дали да я прегърне или да я остави да си поплаче.

В този момент вратата на “шокова зала” се отвори и от нея излезе Генади, подкрепян от медицинската сестра. След тях едва–едва пристъпваха родителите на Верка. Генади благодари на сестрата и я помоли да се погрижи за възрастните. След като те се отдалечиха, той бавно пристъпи към Симо.

         - Погребението ще е в сряда. Елате, моля ви...

         - Непременно ще дойдем – стисна ръката му Симеон. - Искаш ли да те закараме у вас?

         - Благодаря. Ще остана още малко тук. Наде...

Надя извърна глава:

         - Да, Генади, непременно ще дойдем – повтори тя като ехо думите на мъжа си. Даваше си сметка, че тъгуваше повече за несбъднатата си мечта, отколкото за смъртта на Верчето и това я караше да се срамува, да стои далеч от Генади.

         - Аз, за детето...

Младата жена трепна. Стоеше все така полу-обърната, със скръстени пред гърдите ръце, неподвижна, очакваща.

         - Верка е права – поде тихо Генади, като гледаше някъде встрани. - Сам няма да се справя. Аз все съм на път... – замълча той за малко. – Отначало мислех да говоря с вас - когато ме няма, вие да го гледате. Но си давам сметка, че това няма да е добре за детето – да живее в постоянно очакване кога ще се прибера. Нито пък - за вас... А и какъв баща ще  съм – друг да поема моята отговорност? – Генади въздъхна съкрушено. – Искам детето ни да отрасне в добро семейство. Да си има и баща, и майка... Та,  ако сте съгласни да го осиновите,  да  бъдете негови родители?.. Аз... ще съм “чичо Генади”. Ще го виждам понякога... ако може.

Сърцето на Надя подскочи. Искаше й се да извика: ”Да! Да! Съгласни сме!” Погледна Симо. Той мълчеше стъписан. Надя сведе глава. Знаеше, че той трябва да вземе това решение, да прецени дали е готов за такава отговорност.

Неочаквано за всички, след кратко колебание Симо разтвори ръце и стисна Генади в прегръдката си. Очите му се наляха със сълзи.

         - Братко, няма да съжаляваш за избора си! – развълнувано каза той. - Ще обичам сина ти като свой, обещавам! И ти винаги ще си добре дошъл в дома ни.

Въпреки мъката си, Генади, все така обгърнат от яките ръце на Симеон, се усмихна и леко го потупа по гърба:

         - Момиче е, “братко”. Ще ставаш женски татко.

Симо го пусна, отстъпи крачка назад изненадан, избърса с опакото на дланта очите си и повтори развеселен :

         - Женски татко...