Бях в първи клас. С учителката ни подготвихме  малка програма за посрещане на Дядо Мраз. Всички деца от класа  имаха някаква роля в този спектакъл. Шест от момиченцата бяха балеринки и щяха да танцуват и пеят, две момченца трябваше да кажат по едно стихотворение, а останалата групичка, в която бях и аз, трябваше да напишем писма до Дядо Мраз, с нашите желания за подарък, който да ни донесе.
            Дойде денят на представлението. Сигурно е имало и други групи, защото  бяхме в театъра. На сцената имаше красива елха, богато украсена с играчки, гирлянди и пръчици бенгалски огън.
             Зазвъняха звънчетата и се появиха дядо Мраз, Снежанка и две джуджета, които носеха големия чувал с играчки. Старецът беше висок, снажен, с червени кожух и шапка, с бели мустаци и дълга, бяла брада, а Снежанка - цялата бяла от шапчицата до пантофките. Дядо Мраз седна на подадения му стол и започна да раздава подаръците. Преди това момиченцата му изпяха две песнички, а момченцата му казаха по едно стихотворение. Едното малко се пообърка, но бързо се оправи. Дойде и нашият ред. Излезе напред едното момче и каза, че е написало писмо, в което иска самолетче. Добрият старец бръкна в чувала и му даде камионче. Другото момче искало комионче, а получи самолетче. Дядо Мраз си разбра грешката, размени им подаръците и децата се усмихнаха доволни. Изредиха се и момиченцата - кое получи кукленско сервизче, кое пъстра книжка с много картинки. Аз бях последна. Дядо Мряз бръкна във вече празния чувал и ми подаде едни червени пантофки.
            - Но аз ти писах да ми донесеш спяща кукла, такава с дълги, къдрави руси коси, със сини очички, които да отворя и затваря и да вика”мама”, а ти ми носиш пантофки... Не ти ги ща!... Искам си куклата! – изкрещях аз и ядосано захвърлих пантофките на земята, а после се разплаках. – Ти си лош Дядо Мраз!...
            Залата гърмеше от смях, защото хората мислеха, че това е част от нашето представлението, а аз плачех ли, плачех с глас, хлипах и нареждах: "Нали уж бях добро, кротко и послушно дете?" Тогава дойде до мен Снежанка, хвана ме за рамото  и ме дръпна настрани от сцената.
            - Не плачи! - каза ми тя – Ние много бързахме да не закъснеем и по пътя разбрахме, че сме забравили един чувал с играчки, но не искахме да се връщаме. Дядо Мраз е добър, внимателно прочете всички писма и твоето и ги занесе в работилницата   при джуджетата да направят исканите играчки. Имаше и една спяща кукличка,  видях я. Дядо Мраз ще ти я изпрати с еленче и ти когато спиш, то ще ти я донесе.
            Вече се бях поуспокоила. На елхата гореше бенгалският огън и на сцената излязоха балеринките. Една от тях размахваше крилца и тогава воалът й се запали. Настана голяма суматоха и само добрият старец успя да спаси положението, като съблече червеното си палтенце и с него потуши огъня...
            Аз твърдо вярвах, че Дядо Мраз е истински. По- късно разбрах, че той, Снежанка и джуджетата са артисти от театъра...

            Много години след това, малкият ми син до втори клас вярваше, че истинският Дядо Мраз идва в Окръжния съвет, където работех. Имаше традиция - два дни преди Нова Година идваха децата на служителите пред високата до тавана на фоайето богато украсена елха и с оградка от дървени фигурки на герои от приказките. Организаторите канеха дечица от някоя детска градина, които изнасяха програма и след това Дядо Мраз раздаваше подаръците, които Снежанка  вадеше от чувала и му ги подаваше, предварително надписани, та да не става грешка. Всички децата се снимаха с Дядо Мраз. Моите двама юнаци имаха такава снимка и много си я харесваха. Веднъж чух двамата братя да се разправят. Малкият твърдеше, че истинският Дядо  Мраз идва  на работата при майка, а този, дето е в училището е леля Мара, чистачката. Баткото с три години по- голям го убеждаваше, че няма Дядо Мраз, че той е измислен както в приказките. Родителите купуват подаръците, а той ги носи на децата да е по- весело. „Има – няма”- спорът се разгорещи и трябваше да се намеся, за да го разреша. Нямаше как- казах истината на малчугана. Това беше първата му раздяла с илюзиите. Няма да  забравя големите му натъжени очи и болката, която се изписа в тях...
              А има ли наистина Дядо Мраз или Дядо Коледа, както сега го наричат или те са в нас?