Брилянтин

Ръцете му... познаваха смъртта. Беше я виждал не веднъж. Усещаше хладният ѝ дъх ... някъде дълбоко знаеше, че му се присмива. Тази битка изтръгваше всичко човешко от него, изцеждаше целият му емоционален заряд, после го изсипваше отгоре му, но обезобразен и надъвкан, преследваше го в сънищата му, събаряше го нощем и дълбаеше в него...

Но той познаваше и триумфа - най-силният наркотик. Годините на славно израстване в кариерата разполагаха с пълната, тотално опустошителна сила, да го доведат до самозабрава. Благодарност, признателност, близките на пациентите, които бе върнал към живота, всички те го боготворяха. В дългогодишната си практика съумя да съгради някакъв баланс, който успяваше да го задържи на повърхността, тогава когато губеше битката. Със славата му беше доста по-трудно да се справи.

Прошарените му коси дори не потрепваха. Строгото му лице всъщност имаше прекалено красиви черти. Годините му подариха невероятен чар. Една особена благост се настани в няколкото бръчки над веждите, а когато се усмихваше фините нишки по кожата му разтуптяваха палавите женски сърца. 

Противно на всякаква логика и природни закони този вече попрехвърлил петдесетте години мъж изглеждаше много по-добре, отколкото във времената, в които беше млад специализант в същата болница. 

А неписаните закони все още важаха с пълна сила. Младите сестри и лекарки най-безцеремонно се надпреварваха да спечелят вниманието му. Той истински се забавляваше да присвива сините си очи и да отминава жадните им погледи със сладка, загадъчна усмивка. 

Дали беше недосегаем?! 

Разбира се, че не! Много пъти си бе задавал въпроса, трябва ли да има граница, или къде свършва тя.

Случаят беше наистина спешен. Шансът да усети хладният полъх и унищожителният звук на апаратурата, отбелязваща зловещо края на един живот, беше повече от вероятен! Ушите му сякаш отблъскваха спомена от пронизителния звук, който се връщаше и кънтеше иззад слепоочията му.

- Професоре добре ли сте? 

- Сестра само задръжте тук! Имам нужда от глътка въздух. 

Той се отдалечи леко и усети натежалите си крака неуверено да потрепват. Момичето беше красиво. За миг зърна изящните ѝ, неестествено бели пръсти, отпуснати върху масата. Извърна рязко глава и се вторачи в монитора. 

- Доцент Филипов можеш ли да поемеш? Изглежда е вън от опасност. Звъннете ми като приключите, ще бъда в кабинета. 

- Не се безпокойте, професор Танев, всичко ще бъде наред. 

Толкова много глупости се беше наслушал, че вече дори не предизвикваха реакция у него. Колегите му понякога го влудяваха, както този Атанас Филипов, добър специалист, но ужасно самонадеян на моменти. Професорът погледна още веднъж монитора, после красивото лице изпод кислородната маска и само добави:

- Знаете къде съм! Звънете ми като се събуди. Няма да тръгвам към вкъщи. 

- Професоре майка ѝ е отвън. Ще ѝ кажете ли, че премина... аъъ! - Филипов се смути от непремерените си думи и наведе глава към ръцете си. 

- Хайде нека приключим колега! Освен това къде оставяте процеса на възстановяване на пациентката и опасността от нов кръвоизлив. -Танев вече излизаше от операционната.

Реши да се поразтъпче навън. Красивото лято приближаваше топлия си финал. Вътрешният двор беше пуст. Само в най-далечния му край две сестри бяха се измъкнали от отделението за бърза помощ и учестено изпускаха дим от цигарите си. 

Дорина, така се казваше момичето, което току що оперираха. През всичките тези години изпод ръцете му минаха хиляди пациенти. Някои от тях забравяше, още щом напуснаха отделението. Но имаше такива, които никога не си тръгваха от съзнанието му. Чудеше се ... дали майката на момичето знаеше, че е бременна...

Понякога му се искаше просто да забрави, да спре да мисли за изходи, реакции, за близките на пациентите ... Можеше просто да затвори очи и да отмине случая. Погледна часовника минааше 11:30 ч. Денят беше прекалено дълъг.  Усещаше вече умората, тази зла спътница, която подсещаше, че е време за почивка. Запъти се към входа и скоро вече катереше стълбите към третия етаж, където от две години ползваше уютен и доста голям кабинет. Беше един от малкото доктори, които не ползват асансьорите на болницата. Движението по сълбите поддържаше мускулите му в кондиция. Освен това беше важно да не губи тренинг, защото все по-рядко му оставаше време за любимите му излети в планината. Когато влезе в кабинета усети до болка познатата му миризма на дизенфектант, примесен с нещо като теменужен аромат. Чистачката, дребна женица, която преди години беше оперирал от жлъчка, много стриктно и внимателно се грижеше за вещите и реда в кабинета му. Явно скоро беше приключила, защото подът все още проблясваше на места от влажният парцал. Той леко се усмихна, както всеки път когато видеше чашата чай с бисквити, сервирани грижливо на ниска масичка до кожената пейка , която доста често му служеше за легло. Винаги се чудеше как тази жена успяваше да му набави сутрешния вестник. 

Отпусна се и вдиша от парите на ароматния чай. Вече потъваше в дебрите на дълга статия, разкриваща гнусни подробности около поредния корупционен скандал, когато усети отдалеч приглушен вибриращ звук. Огледа се, телефонът му седеше в една малка кошничка с меко дъно от кадифе.

Три пропуснати повиквания. Ива беше звъняла. Погледна часовника почти дванадесет часа. Може би вече спеше. Реши, че не е спешно и ще я види до час. Точо когато се канеше да остави телефона, за да отиде да си вземе душ, погкедът му привлече ново съобщение. Когато го разтвори челото му се издължи рязко.

#ще бъде интересна вечер, не се тревожи за малката сърничка, погрижих се за нея

С обич Сабрина#