Съпротивата

- Тук съм, спокойно! - Той се приближи до нея все още държейки сандалите ѝ в ръка.

Момичето се беше подпряло на колата и трепереше от студ. Погледна краката ѝ вече съвсем посинели от влажната земя. 

- Господи, влизай бързо в колата! Защо не ме изчака долу?

Тя мълчеше. Дори не го поглеждаше! Седна отпред и почти веднага се сви настрани като обгърна с ръце коленете си. 

- Сега ще се стоплим! Вземи това! - Той се пресегна и ѝ подаде сакото си, което седеше върху чантата на задната седалка. - Сложи го отгоре за малко!

Зави я нежно и отново се загледа във фините и ходила с полепнала пръст и листа по тях. После наклони глава към волана, хвана го с две ръце и се отпусна за миг отгоре му.

Отоплението на "Рейндж Роувъра" беше добро. Няколко минути и вътре се затопли приятно. Стъклата започнаха да се изчистват от струите топъл въздух. Погледна я отново. Беше отпуснала глава към рамката на вратата. Той се доближи над нея, почти се изправи, за да достигне предпазния колан, изтегли го и внимателно го прекара под деете ѝ ръце. Успя да го закопчае. Намести изхлузилото се надолу сако и хвана с ръка изцапаните и долепени едно до друго ходила. 

Тя рязко се размърда и избута ръката му.

- Моля те! Закарай ме у дома!

- Добре! Исках да отидем до апартамента, да вземеш душ и да се преоблечеш. Така, ако те види майка ти ще се притесни.

Тя извърна глава. Изпод разпиляната ѝ дълга коса гледаха две наситено сини очи, ужасно красиви, но този път отчайващо празни. Нямаше гняв. Само огромно разочарование. Смръщеното ѝ, все още по детски обло лице, го накара да се отдръпне леко, без да откъсва поглед от нея. Бледата, светеща кожа, решително извитите вежди, красивите устни и леко подпухналите ѝ очи, със следи от непочистен грим... Това беше магнетично! Внезапно в главата му нахлуха спомени, черни сенки, лица..., деца, лежащи по улицата, кал, реки... 

Сложи предпазния колан, разтри слепоочията си, хвърли още един поглед към обгърнатата в полумрак вила. Стори му се, че иззад планинския хребет вече се развиделява. Наближаваше 4 ч. Запали фаровете и автомобилът потегли, под тежките гуми се чу пращенето на неравната настилка, осеяна с раздробен чакъл. Стръмната пряка беше не повече от стотина метра. Излизаше на тесен, наскоро асфалтиран път. Колата стъпи на гладката настилка и се задвижи плавно, Ива отново отпусна глава към стъклото и притвори очи. 

Сепна се от лекото полюшване при спирането на джипа. Силната светлина в подземния гараж накара очите ѝ да се свият. Усети онова неприятно смъдене и "пясък", неистовото желание да се изкъпе и заспи. Той ѝ подаде ръка, за да слезе от високия борд на колата. Този път не го отблъсна. Беше уморена и безсилна да мисли, ... и да се сражава. Подаде му сакото, обърна се и взе сандалите си от колата. Нямаше смисъл да се обува сега.

Сякаш усетил мислите ѝ, и двамата едновременно се вгледаха в мръсните ѝ боси крака, съвършено нелепо стъпили върху гладкия шлайфан бетон на гаража. Последва неистов, неравен и кратък смях, с който понякога пренапрегнатата нервна система се опитва да предотврати "късо съединение". Погледна я! Слепналите ѝ коси в комбинация с омачканата рокля, изглеждаха дори още по-отчайващо.

- Ела, ще оправим това!

Паркингът беше на съседната улица. Трябваше да повървят пеша. Той се загледа в ходилата ѝ и му дожаля за пореден път в тази безкрайно дълга нощ. Искаше да я вдигне на ръце. Дори се опита да я прегърне през раменете. Но още същата секунда усети хладен отпор. 

***

Любовта им беше платонична. Познаваше това момиче над година. Но всичките обстоятелства около причината животът да ги срещне, бяха натоварени с твърде много болка и драматизъм. Често усещаше как силно смесените му чувства го хвърлят в разкъсващи,  противоположни пориви, каращи го едновременно да я закриля като баща и да полудява като мъж от присъствието ѝ. 

Може би това, че беше доктор, даваше малка преднина в опита му да се владее и да поставя  разумната мисъл пред всички желания...

Загледа се в стария библиотечен шкаф с отворени рафтове от ръчно обработена орехова дървесина. Спомни си... колко висок беше и как не можеше дори с очи да достигне книгите от най-горния ред, как го използваше за стълба... и как майка му го сваляше оттам, преди да се е съборил, заедно с книгите. 

Баща му подреждаше книгите една до друга, грижливо, но по своя собствена систематика, която детето така и не разбра. Знаеше, че чуждестранните романи винаги бяха на най-високия рафт. По средата стояха трудовете на баща му, а най-отдолу детски книги и красиво илюстровани атласи и енциклопедии на руски език. Между техните страници премина детството му. Най-отдолу се подаваше ощърбеният край на дебелият атлас по анатомия, който очите му бяха попили до милиметър. Често го изваждаше, за да прокара показалеца си по контурите на тези магнетизиращи образи от най-ранните му години. Наведе се, опря колена в пода и го отвори, но по незнайна причина вдигна глава. Погледът му попадна върху дребната, потъмняла резка, най-високо на една от страничните стени на шкафа, издълбана леко в дървото. Едва забележимо там все още седяха цифрите от дърводелския молив на дядо му, скрит в едно чекмедже в мазето - "12 г." Отпусна се и седна държейки атласа без да го поглежда. Болезнена сухота се настани в гърлото му. Дори подът си беше същият, както го помнеше, дъбови дъски, които със Сабрина освежиха преди десетина години. Тогава подмениха и по-голямата част от мебелите. Остави на нея този избор, беше му трудно да се раздели с тях. А Сабрина ... направи чудеса. Новите мебели купи от Франция, едно ателие с автентична ръчна изработка. Тя беше заснела грижливо всеки детайл от обзавеждането, с малко преработки и добавки, жилището почти изцяло запази визията си. Духът му остана жив. 

Внезапен, оглушителен звън разстърси заспалата кооперация и го извади от тази омая на бягството в миналото. Старият черен телефон, който остана глухоням след като един по един по-възрастните близки и приятели на родителите му напуснаха този свят, звънеше пронизително от антрето. 

Тази сюрреалистична картина го разтърси из основи. Подскочи на място, атласът се свлече на пода. За миг остана неподвижен, сякаш се връщаше от сън рано сутрин, после се втурна към входната врата. 

Ива беше застанала пред вратата на банята с наметната хавлия и сапунена пяна по раменете и гледаше озадачено към него.

Той я подмина и взе слушалката в ръка, невярващо я доближи до ухото си.

- Ало?!

Стоеше така като замръзнал няколко секунди без да каже нищо.

- Не се тревожи Сабрина, по-късно ще ги взема. Опитай се да поспиш.

Последваха още няколко глухи секунди, в които уплахата в очите на Ива нарастваше.

- Не, категорично не! Няма да взимаш приспивателно сутрин. Колко пъти сме говорили за това. Направи си чай, или вземи нещо сладко. Ще заспиш, дръпни завесите и се успокой. 

Той затвори телефона и се свлече на пода. Опря гърба си във входната врата и леко присви колене. Мълчеше. Върху лицето му тя съзря непозната сянка, която още повече засили тревогата ѝ.

После се изненада от собствения си глас.

- Може ли ключовете от колата ти. Ще отида до вкъщи. В багажника на колата на тате съм оставила раницата за фитнес. Ще мога да се преоблека.

Той вдигна уморено глава. Погледна стичащата се пяна от тялото ѝ.

- Върни се обратно в банята. Аз ще ти ги донеса!