Погребението на ангела
Погребението на Ангела
Съзлите се ронеха като падащи бисери. Летяха по тъмния път на неизбежната си участ, докато не се разбиваха в зeмята с трясък, обсипвайки всичко окло себе си с кристален прашец. Плач изпълваше пространството, а въздухyт разнасяше тягостното му ехо някъде напред.. докато и от него не останеше само споменът.
Земята беше посипана с розови цветове, но те бяха разкъсани и внушаваха само болка, докато не се изпаряваха под акомпанимента на собствените си стонове и превърнеха в сива пепел. Вятърът я поемаше и отнасяше в небитието. Песента на Съдбата звучеше с пълна сила, спокойно, яростна, неизбежна, гибелна...
***
Aнгелът лежеше безмълвно на мраморно ложе. На главата му бе окичен венец от рози. Безплътната му бяла роба се спускаше спокойно по тялото му, едва докосвайки земята... Очите му бяха затворени, лицето – невинно и бледо. Руси къдрици се разпиляваха надолу по раменете му... Дребни перца леко танцуваха около него... Въздухът бе натежал от напрежение. Внезапно в един момент, кратък колкото мигване и едновременно – мъчително безкраен, ангелът потръпна и леко отвори едното си око... Погледът му потръпна в миг на вцепенение... Очите му бяха зелени... искряха като разтопени смарагди и трептяха, изпълнени с желание. Една бисерна сълза се отлепи... потече по бялата му буза и тъкмо щеше да да докосне земята, когато... Взорът на ангела изстина в леден ужас. Заля го огнена вълна... След няколко секунди на мястото, където лежеше бе останала само черна пепел. А вятърът отвя последните перца от крилете му.
© Борис All rights reserved.
