- Къде отиваш, облечена в тези черни дрехи?
- На погребение!
- Но какво се е случило? Кой е починал?
- Една мечта!
- Мечта ли? Не мога да те разбера!
- Моята мечта, приятелю, беше да пиша. Исках красотата на думите ми да достига сърцата на хората. Но как би могла да се осъществи тази мечта след като толкова хора загубиха сърцата си? Носят бездънни кухини в сърцата си, толкова големи, че не чувстват болка в костите вече. Но това все пак е добре, добре е за тях.
- Защо?
- Защото днес ще се смеят, ще бъдат щастливи. Няма да се налага да обличат черни дрехи.
- А ти?
- Аз ли? Не зная! Аз ще отида на погребението, после... После сигурно ще си намеря нова мечта.
- А старата?
- Старата ще остане завинаги в сърцето ми.
- Но няма ли да ти е мъчно за нея?
- Разбира се, че ще ми бъде мъчно. Всяка година ще си спомням за нея, ще нося по една алено червена роза, но какво бих могла да сторя?
- Да не я погребваш!
- Няма как, приятелю, налага се, защото не остава нищо истинско и живо след като сърцето спре да бие!