Всеки си има... място. Знаеш - място, което е свързано със спомени, с усмивки, с викове...

Знам, че е просто гараж, от покрива, на който се вижда детска площадка с изпочупени люлки. Знам, че би трябвало да е някоя живописна полянка. Но пък винаги има вятър. Ако няма, си го представям. И е тихо. Толкова тихо, че от време на време някоя мисъл се задържа в главата ми. Може би затова ми е толкова приятно да седя тук. Да си мечтая, да съм ядосана, да ме обзема меланхолия... и да слушам Placebo и My Chemical Romance. Всеки път слизам от този гараж различна. Но винаги, докато съм на него, съм си аз. После слагам маската. Струва ми се, че ако някой ден намеря истински приятел, то ще е точно тук. Където няма маски.

- Здравей.

Стана ми малко неприятно, че някой прекъсва мислите ми.

 После ме погледна. Ето този блясък - топъл, искрящ и налудничав, бях мечтала да видя. Блясък, който те отблъсква и кара да останеш. Блясък, на който си подвластен. Блясък, можещ да те накара да направиш всичко. Блясъкът в очите на някой луд. Не видях как бе облечен, но струва ми се, беше елегантен. Заговори. Аз не можех.

- Няма да те питам как си, защото е твърде банално, защото е почти невъзможно да си добре и защото, откровено казано, не ме интересува. Хората винаги говорят за себе си. Аз искам да говорят за мен... Ти вярваш ли, че има живот след този?

- Да.

- Иначе не би имало смисъл... знам, че смисълът обикновено е в безсмислието... и все пак... защо да се мъча да живея този, ако нямам шанс за друг, по-красив живот?... Аз знам какъв живот искам, кара... Искам да се излюпя и мама да ме храни с червеи. - Очите му проблеснаха някак още по-зловещо, а гласът му стана още по-метален и елегантно-аристократичен. - После да ми поникнат криле и един ден, когато съм готов, да полетя... високо над нищетата, над жестокостта и всекидневните грижи на заблудените хора. Да им се надсмивам, но без да ги мразя. Само да ги съжалявам... малко... не искам, обаче, да свърша скучно... не искам да ме сгази кола, да ме изяде котка, нито да се блъсна в някое стъкло. Искам да ме прониже розов шип... кръвта да тече още топла по стеблото, а аз да пея умирайки... да умирам пеейки... да... само да можех да полетя... дори за малко... дори веднъж... да усетя как въздухът профучава край мен... как се разрошва косата ми... и как вик раздира гърлото ми... а после... не знам... може и да не стана птица, но поне веднъж ще полетя... и ще бъда свободен... от тази реалност, за която говорят всички... тази жестока реалност, която не е реална... или поне не би трябвало... искам да съм свободен да решавам какво искам... ще ми казват те как да живея... ама аз просто не искам... аз трябва да летя... нуждая се от това... омръзна ми да си го представям... само да го сънувам... сънищата са по-реални от реалността, защото когато сънуваш, няма граници... а защо да има граници? Такъв можеш да бъдеш, а такъв - не? Щом искам да бъда птица, защо да не съм? Знаеш ли, кара миа, аз съм птица... когато летя съм птица... истинска... свободна... свободна... да, свободна! СВОБОДНА! Не могат да задържат в клетка птицата! Не искам да съм в оная мръсна, грозна, бяла клетка! НЕ ИСКАМ! Има една песен... - и той запя... пееше прекрасно...

I want to break free

I want to break free

From your lies

God knows

I want to break free

Само чрез полет бих бил свободен... не искам да съм човек... значи не съм... Птица съм. И ще полетя. Вече съм готов. Пропуках черупката и си изядох червеите... стига толкова... Упражнявах се твърде дълго... Време е. Чао, кара миа!

Той се усмихна широко, погледна ме... и се гледахме няколко секунди така. В очите му вече нямаше само блясък - имаше решимост, вяра в себе си и необяснима радост... малко ме плашеше. Сякаш усети това и извърна поглед.

- Имаш прекрасни очи, кара миа! Чао! А, всъщност, моля те, кажи, че ме обичаш. Така ще имам още една причина да полетя. Всички лъжат, кара миа. Но ти ще ме излъжеш красиво. Кажи, че ме обичаш.

Не беше кой знае колко трудно...

- Обичам те.

- Готов съм.

После полетя от покрива на гаража. Не, не започна да пада - полетя. Някак аристократично. Без писъци. Просто размаха криле. И беше свободен. Свободен от тази жестока реалност, която не е реална... или  поне не трябвало...

 Специални благодарности на Джерард Уей, когото си представях през цялото време, докато пишех.