Полигон "Корен"

Армейско занятие - полигон „Корен”!

Взводът за разузнаване трябва да отцепи източната страна, откъм с. Иваново.

Командирът на взвода посочи през теодолита мястото на всеки от нас.

Трябва да отцепим черните пътища от случайно преминаващи животни и хора.

Имало е случай, когато човек си оре с магарето край селото, а до него се забива снаряд!

Респективно чичката заляга и чака да избухне снарядът, но това не се случва!...

След минути той зарязва магарето и пълзешком се придвижва до селото и чака...

През далекогледа виждаме ужаса по лицето, който изживява този човек…

Когато запълзя, не издържахме и налягахме от смях по тревата…

Но когато магарето, ръфайки трева, се придвижи към снаряда – отново онемяхме!

За съжаление, подобни случай не бяха рядко явление…

*

Натоварихме се на ЗИЛ-а и след час всеки пое към определеното място.

Дванайсет човека трябва да отцепим над пет километра…

Това означава, че сме разположени на половин километър един от друг.

Нямаме връзка помежду си, нито с командния пункт.

Впоследствие се разбра, че връзката с централния пункт е била задължителна!

Бяхме запасени с продукти за три дни - блажени мигове, далеч от началници!...

При това взводния обеща след занятието да се изкъпем на Ивановския язовир.

*

Отцеплението е сладка работа – все едно си на санаториум за отслабване.

Обикновено се разхвърляме, правим слънчеви бани, четем криминалета…

Ослушваме се някое заблудено животно да не стане курбан на снарядите!

Отцеплението обикновено е привилегия на старите войници!

Те твърдят, че понякога откарват до две седмици „горски” отпуск…

Само дето храната е проблем – „набиваш” сухоежбина.

Но пък рахатът е голям – няма фатмаци, няма фазани...

*

Стрелбите закъсняха около час – не ни бърка, ако щат и утре да почнат…

Още при първия изстрел ми се стори, че снарядът ще пада някъде наблизо…

Какво ти „наблизо”, взриви се съвсем до линията, на която е разположен взводът!...

Отекна втора гаубица – хм, и този снаряд няма да е далеч!…

Наоколо само храсталаци – няма къде да се скриеш.

И какво ще те предпази от шрапнел или, не дай боже, снаряд…

Тръгнах към близкия пост, отказах се - знаеш ли кой къде се е скътал в тая суматоха!

Започнах да прибягвам между храстите – пълно безумие, да ме питаш защо!

От кого да се крия, та да се прикривам – никой не ме търси…

Оръдията бяха през три баира, те си стрелят по координати.

И слава богу, че сме се разтичали, оказа се, че това ни е спасило.

Снарядите започват да падат все по-близо до линията на отцеплението…

Сякаш сме застанали на огневите точки, а не на километри от целите…

При всеки взрив инстинктивно залягам и се захлупвам като щраус в пясък…

Снарядите се взривяват толкова близо, че земната маса се изсипва през мен…

Виждам на стотина метра огромен дъб – тичам през глава към него…

В миг дървото изчезна – снаряд го отнесе!...

Изумях, след секунди щях да бъда под него…

Долавям между взривовете озверените викове на момчетата:

- Какво става!...

- Избиха ни…

- Защо стрелят по нас...

- Мамка ви загубена…

Тичам обезумял, снарядите си гърмят наоколо, засега оцелявам като на кино…

Гората потъна в дим, стана тъмно, изгубих представа за посока и време…

Гласовете на момчетата стават все по-глухи и далечни…

Аз ли се отдалечавам от тях, те ли от мен – дявол знае.

Допускам, че сме жертва на недоразумение – все едно, ще ни изтребят без време…

Целият в пот, пръст, дим - задавям се от газове, кашлям, плюя…

Неочаквано всичко затихна – оглеждам се наоколо, опитвам се да викам, глас нямам...

Напъвам се, не излиза нищо от пресъхналото гърло.

Свличам се в малка долчинка, през която е минавал добитък и се захлупвам по очи.

В следа от копито се е събрала водица - пия…

Лягам по гръб и заспивам…

*

Събуждат ме гласове - коментират, че е невъзможно някой да се придвижи чак до тук…

- По-добре е да се връщаме и търсим към селото…

Надигам се и шепна с дрезгав глас:

- Момчета!...

Гласовете затихват.

- Има ли някой?

Бяха войници от друго поделение.

- Има…

- Жив ли си?

- Не знам…

- Имаш ли някакви рани?

- Не знам…

- Изкрейзил е, горкият…

- Можеш ли да вървиш?

- Не знам…

Опитвам се да стана, не мога…

Донасят носилка, натоварват ме в санитарна катафалка… като на война…

Отново заспивам…

*

Събуждам се от плътни гласове - ужас, нямам желание да виждам никого!

- Как е станало?...

- Грешка - изпращат ги отцепление на самите огневи цели. Войниците дословно са били разположени на точките за стрелба. Добре, че навреме са прекратили огъня…

- Как са разбрали?

- Случайно! Наблюдаващ офицер забелязва, че между взривовете се притичват хора…

- Има ли пострадали?

- Физически – не, батареите стрелят неточно и това ги спасява, но психическите поражения при всички са сериозни!... Виждате: момчето е на 19, а косите му побелели!

Отворих очи…

*