Попитаха ме за смисъла на живота

Гора, дъжд, мирис на влага, есенна тежка зеленина, мека, пружинираща пръст под краката, около 2000 метра надморска височина, които се усещат заради по-острия студен въздух, който влиза в дробовете ти и те кара да издишаш пара. Завалява по-силно и се чудиш къде да се скриеш заедно с другаря до тебе. С него сте вървели с часове, краката ви са изморени, усещате глад. Виждате една хижа, в която свети, влизате вътре плахо и виждате, че има още няколко човека, а светлината идва от една голяма камина, в която е напален голям огън. Веднага усещате топлината, събличате подгизналите якета и питате дали можете да поостанете докато дъждът спре. Съдържателките на тази хижа са две баби, такива точно като вашите баби и като всички други баби, а бабите много обичат да готвят. Те не само ви карат да се настаните на една от широките стари дървени маси, но и ви тикват под носа една паница печен боб с червени чушки и препечени филийки, намазани с маргарин и чесън... Навън вали из ведро, от време на време се чува някоя светкавица, а вътре е топличко, храната е най-вкусното нещо, което някога сте яли, а пък двете баби се суетят напред-назад. Другите двама гостенина са мъж и жена на средна възраст, заговаряте се с тях. Оказва се, че след един месец те заминават за Тибет и ще живеят там половин година. Разказват ви за плановете си, за маршрутите, които ще извървят, вадят и една карта и показват къде ще скитат, къде ще бивакуват и в кои градове ще останат повечко... Този разказ разширява пространството около вас, от витошката гора, вие вече сте в центъра на света, всяка пътека е отворена за вас, виждате ясно как можете като тия двама човеци да мечтаете, да пътувате, да изчезнете и после да се върнете, да се себеосъществявате, да бъдете различни, да живеете...
Това е той, смисълът на живота, де.