Засега Льольо е все още млад мъж, висок и тъмнокос, слаб и непостоянен. Под непостоянен имам предвид, че постоянно мърда и ми е трудно да го рисувам така. Но не се отказвам, понеже съм инат копеле, а и ме бива да рисувам.

Първо рисувам овала на лицето му: едри и груби щрихи. После му вземам мерките: с палец на молива, както са ме учили. Дръпвам една вертикална линия и я разделям на три. Горната третина е разстоянието от върха на черепа до очите. Средата е между очите и връхчето на носа, а най-долу са устните и брадичката. Льольо има издължено лице, голям нос, малки, но изпъкнали устни, и едра брадичка. Някъде на нивото на връхчето на носа му, който прилича на топчеста круша, са и ушите му. Маркирам ги с няколко бегли линии, без детайли засега. Оставям и два пръста над главата му - да има въздух. Някои биха казали за него, че е красив, но аз мисля, че красотата му е по-скоро вътрешна, отколкото външна. Пък и какво значение има красотата за някой, ако няма очи да я види?

Да се върнем на портрета сега: пропуснах да ви кажа, че това не е обикновен портрет, като онези, които художниците рисуват, седнали на платнени столчета по улиците на Созопол. Това е вътрешен портрет, но не чак толкова вътрешен като ръбатите глави на Пикасо и пръсканиците на Джаксън Полок. Някой би казал, че художникът е традиционалист. Друг - че му липсва въображение. Аз казвам, че това е единствения портрет на Льольо, който мога да нарисувам, и толкова от мен.
 

Когато го родиха, Льольо не беше планиран. По онова време хората обичаха да планират всичко. Или поне така казваха. Планираха кога ще отидат на работа, кога ще се върнат, кога ще правят любов, и кога ще им се родят деца също планираха, но това последното беше само приблизително. Защо хората планираха? За да знаят какво ги очаква, и да са спокойни. Така мисля аз, а Льольо се роди доста едър и беше хубаво бебе: с голяма глава и малка нацупена устичка. Много ревливо бебе беше. И гладно също, и то не само като бебе: майка му казваше, че когато приключила онази работа с кърменето, Льольо започнал да яде по две бурканчета кисело мляко на ден, което, ще се съгласите с мен си е малко доста за невръстен дрисльо. Както и да е, по време на киселото мляко Льольо вече бил постигнал известни успехи в живота си: научил се криво-ляво да ходи, пораснали му няколко млечни зъбчета, и такива неща общо взето.

Тази работа с порасването никак не е лесна. Повечето хора си мислят, че е много хубаво да си пораснал, понеже на възрастните са им позволени някои неща. Като например: да пушат и да пият. По онова време Льольо беше все още малък за такива мисли. Тогава му стигаше киселото мляко и реването, а на другото щеше да му дойде времето някой ден.

Смятам да пропусна предучилищната и ранната училищна възраст: не са особено интересни, поне при Льольо се получи така, понеже не прописа музика на 6 като Моцарт, нито показа някакви изключителни способности в областта на природните науки да речем. Е, усещаха се някакви наклонности към съзерцаване и изобразяване, които възрастните в дома му кратко и просто наричаха “блеене” и “драскане”. Ето и една от ранните творби на Льольо от тогава, да си съставите и вие мнение:

{;-)

Не е кой знае какво, нали?

По-нататък започнаха да го увличат други неща, като игри и момичета. Момичетата само пречеха на игрите, макар че момичетата също обичаха игри, но други.

В началото Льольо не харесваше игрите на момичетата. Не можеше и да разбере защо момичетата понякога го щипеха. Това болеше, и много го дразнеше. Не всички момичета щипеха Льольо, само едно - съученичката му Диди, с която седяха на предпоследния чин до прозореца. Диди беше слабичка, височка и с дълга тъмноруса коса. Не беше от най-големите красавици, но имаше нещо в нея, което едновременно привличаше и плашеше Льольо. Затова и се дърпаше, когато Диди го щипеше, а после започна и да и отговаря като я ръгаше с лакът в ребрата: ей-тъй на, да и го върне. Диди обаче не разбираше от дума, нито пък от ръгане с лакът в ребрата, и продължаваше да щипе Льольо. Един ден учителката забеляза какво се случва и премести Льольо на втория чин до вратата, да седи заедно с Анито там. И с това приключи първата и голяма бурна любов в ранната младост на Льольо, от която му останаха синини по ръката и чувството, че нещо не е разбрал.

Анито също беше слабичка, но по-ниска от Диди, и с черна чуплива коса. А, да - носеше и очила, което забавляваше някои по-палави момчета, и те наричаха Ани “очилат бръмбар”, а това не беше много приятно за едно момиче на тази възраст. Тя не щипеше Льольо по ръката като Диди, само понякога го оглеждаше крадешком, докато той бе зает да блее и да драска, двете основни неща, в които Льольо беше най-добър.

Така премина късното детство и ранното юношество на Льольо: популярните момичета, които всички момчета харесваха не му обръщаха внимание, а непопулярните момичета с очила срамежливо го оглеждаха крадешком. А той все си драскаше и блееше. Докато накрая и той порасна голям. Историята с порасването му още не е завършила, затова и портретът изглежда недовършен. Но не е ли това хубаво? Всеки, който мине и се заблее в този портрет може да надраска нещо свое. Аз лично смятам да приключвам, понеже става късно, а и нямам какво повече да кажа. Преди да изляза от ателието, и да заключа вратата след себе си, изписвам в долния ляв ъгъл на портрета името си - уверено и с едри букви: ЛЬОЛЬО.