Не бях ходил досега на плаж средата на септември, но ето, че и това стана. Божо излезе прав – времето беше чудесно, слънчево, без грам облак и със съвсем лек и ненатрапчив прохладен ветрец. Въпреки неделния ден, варненският плаж беше почти пуст, което ми се стори супер странно, най-вече заради манията на наборите ми да бъдат черни или ако са станали вече такива, да не избеляват. Може би се намираха някъде извън Варна, морската вода там беше по-чиста, а обстановката по-примамлива, или пък по солариумите, защо пък не. Не знаех кое е, но бях убеден в едно – те правеха нещо свързано с тена си, защото каквото и да станеше те не биваше да избеляват, поне не до... началото на декември да речем.
Докато се хабях да мисля хората, не позволявайки им нагло да бъдат и да правят това, което те намират за добре, Божо отстрани усърдно два фаса, капачка от бира и някакъв друг боклук от мястото, където бе решил да постели хавлията си. После се заогледа наоколо с характерния си особняшки поглед. Винаги ми е било интересно как наблюдава хората, всъщност изучава май е по-точната дума. Застава неподвижно, с ръце на кръста и се втренчва в набелязания обект. Изследва го минута, две, а понякога и повече. Чудна гледка е, прилича на любознателен петгодишен малчуган, който вижда пред себе си нещо непознато и го съзерцава с големите си опулени очи.
Около нас в този ден нямаше нищо кой-знае колко интересно. Поне на пръв поглед. От дясната ни страна се препичаше младо семейство – мъж, жена и малко момченце. Мъжът беше на около тридесет, доста слаб, няколко килограма по-малко и щях да се изкуша да го определя дори като кльощав. Беше се опрял на лакти, периодично отпиваше по някой гълток от кенче с бира, забито в пясъка до него, а през останалото време гледаше към хоризонта с блуждаещ, изтормозен поглед. Или така изглеждаше отстрани, не знам, може пък човекът така да си гледа. Жена му беше легнала по корем, отляво на нея, разгръщаше популярно женско списание и дърпаше един фас с такава наслада, че чак на мен ми се допуши, хем аз не съм пушач. Не беше грозна, даже напротив, по десетобалната система на Божо съм сигурен, че отнасяше „от въздуха“ осмица. Е, имаше излишни няколко килца, особено на ханша, но те не дразнеха окото, а дори придаваха допълнителен сексапил и екзотика на младата жена. Най-младият член на семейството, за разлика от родителите си, хич не го свърташе на едно място. Хлапето търчеше нагоре-надолу по плажа с някакъв детски меч и се сражаваше с десетки на брой въобръжаеми злодеи. При битката вдигаше такава врява, че майка му на няколко пъти го заплаши с „лишаване от сладолед“, но това не осмири, а нахъса невръстния рицар и боят продължи – два пъти по-ожесточен и пет пъти по шумен отпреди.
От другата ни страна, но малко по-надалече малка групичка коментираше разпалено старта на някакво реалити шоу. По едно време въодушевлението позатихна и част от хората се разотидоха – останаха само две момичета и едно момче. Тримата си приличаха много в лице и отначало си помислих, че са брат и две сестри. Впоследствие се оказа, че съм бил горе долу прав – двете „какички“ наистина бяха сестри. Момчето бе приятел, но не на девойката, с която играеше карти, а на пълничкото момиче, което се излежаваше до тях и цъкаше нещо на телефона си. Сториха ми се подходяща двойка, бяха леко закръглени и много напомняха на Шрек и Фиона от анимационното филмче. Не впечатляваха с визия, но имаха някакво миловидно излъчване, което, предполагам, лесно печелеше симпатиите на околните. Другото момиче беше по-малко, както на години, така и на тегло, и със сладкото си личице и невинна външност определено успя да привлече вниманието ми. Сръчках Божо да я види, но той й хвърли мимолетен поглед и след като отбеляза, че „ставала“ заби отново нос в насъбралата се от непрекъснатото въртене плажна кърпа. Явно тази нощ бе прекалил с пиенето – да бъде толкова лаконичен и пестелив в изказването си за жена се случваше рядко.
Аз също имах „тежка“ вечер и след като огледах още веднъж обстановката наоколо отпуснах глава на пясъка. Слънцето печеше прекалено щедро за септември и добре, че вятърът леко се усили и поосвежи махмурлиите като мен и Божо. На небето се появиха няколко памукови облака, първият от които беше с почти идеална елипсовидна форма и приличаше на топка за ръгби. Движеше се тромаво, едва-едва, а когато наближи плажната алея ми се стори, че спря съвсем. Омръзна ми да го гледам и се обърнах надясно, където мъжът от семейството се беше изправил и ровеше в един от джобовете на чантичката си.
- Къде си тръгнал? - попита го жена му, без да откъсва поглед от списанието.
- Отивам до барчето, ще си взема още един кен, че слънчасах тука на този пек.
- Ти май не си дошъл с нас на плаж, а да се наливаш с бири!
- Мими, изпил съм само една и мислех да... Но хайде, няма да ходя, само да е мирно и тихо! - отстъпи мъжът и тръгна да се връща на мястото си.
- Достатъчно си се наливал снощи с онези идиоти – изгледа го злобно Мими, затвори четивото си и го остави настрана.
- Пак ли започваш... Веднъж съм излязъл, какво толкова е станало не мога да разбера?!
- Ама нищо не е станало бе! Значи аз, баламата, мога да „кисна“ в нас и да гледам детето, а ти да си „развяваш байряка“ по кръчмите! Така ли?!
- Довечера ще заведа Искрен при майка и ще отидем някъде да вечеряме. Съгласна ли си?
- Не!
- Защо?
- Тази вечер не ми се излиза!
- А кога ще ти се излиза?
- Не знам кога ще ми се излиза... Всъщност вчера ми се излизаше, ама вече е късно!
- Съжалявам, но не мога да върна времето назад. Обещавам да се реванширам за вбъдеще по някакъв начин.
- Виж, Георги, това е вариант. Защо, като се приберем, не сготвиш някое ястие, тези готови храни, дето ги мъкнеш започнаха да ми втръсват.
- Мхм, яйца не сме яли скоро, може да забъркам вкусно омлетче, ще сложа шунка и сирене.
- Казах ястие! Ако ще ми пържиш някакви аламинути, по-добре остави!
- Може да вземем пиле на грил... - измънка Георги с глупава гримаса, но не получи отговор от жена си, която явно беше тотално сърдита и гледаше навъсено на другата страна.
Освен мен Божо също зяпаше какво се случва. Накрая не издържа:
- Баце, този как я търпи тая кривотия!
- Не знам, човек – започнах да се опомням и аз, - но явно не му е лесно...
Последваха две тежки въздишки и отново мълчание.
Отляво играта на карти продължаваше. Момичето със сладкото личице се беше начумерило и негодуваше срещу „жалкия“ си късмет и „скапаните девятки и десятки“, които й идваха. По едно време Шрек изглежда я съжали и позволи да се стигне до неочакван обрат. Съперничката му започна да печели игра след игра и в крайна сметка победи. В чест на успеха стана и с високомерен поглед и напета походка започна да се фръцка пред загубилия й противник. Шрек я гледаше равнодушно, а тя се приближи и го потупа по рамото:
- Хайде, като се научиш, пак ела!
- Биха ли те бе, мечо? - не закъсня да се обади и Фиона.
- Ай престанете! Не видяхте ли, че нарочно се оставих да падна!
- А-а-а, оставил се бил... Някои хора просто не умеят да губят! - отбеляза победителката и продължи с префърцуненото си държане.
- Мечо, май не те бива и на карти, както и във всичко останало.
- Ха-ха, снощи да не е имало „излагации“ нещо?
Фиона не отговори, но направи еднозначен знак с китката, който се тълкуваше като „пълна трагедия“ или „по-добре не питай“. Шрек видимо се засегна, стана и отиде да поплува. Двете сестри решиха да се възползват максимално от отсъствието му и така го одумаха, че чак на мен ми стана жал за момчето.
- Дака, работата не върви на добре - проговори Божо.
- Що бе? - попитах аз, въпреки, че подозирах за какво става въпрос.
- Жените нещо започнаха да контролират положението – виж как „вършеят“ наоколо без да им мигне окото.
- Ами може би прекалено много им се позволява. Тези двамата тука мъже ли са? Сополи!
- Лошото е, че на са само те. Огледай се. По-голямата част от наборите ни са мекушави, безхарактерни пикльовци, които нямат смелостта да вземат решения и предпочитат да правят това, което им се каже. Последното естествено е добре дошло за съвременните жени. Те, за разлика от нас еволюират и с всяко следващо поколение стават по-силни психически, по-хитри, упорити, целеустремени и амбицирани да стигнат всичко, което си поискат. Ролите постепенно се разменят – мъжете стават жени, а жените стават мъже. Ти не си шофьор, но като вървиш по улиците забележи учебните коли – в девет от десет случая ще кара жена. А питай ваште дали преди 15-20 години е било така. За цигарите да не говорим – повечето ни познати вече ги отказаха, ти си свидетел, за разлика от момичетата, които пушат „като комин“ и не само това. Онази вечер излизам на терасата и гледам комшийката, седнала с още две нейни приятелки и дънят ракии и салати. Смятай човек, за какво говорим. Нещата не вървят добре и нищо чудно след 200-300 години жените да управляват света.
- Ха-ха, то ако е след толкоз добре, поне няма сме живи.
- Да, само, че може да не извадим късмет и да е по-рано! - завърши Божо, наблюдавайки „нашия събрат" Жорката, който размачкваше рамената на нацупената си съпруга и й шепнеше нещо на ушенце. Не издържах жалката гледка и се излегнах отново по гръб. Замислих се за Божовите предсказания и ми стана забавно – това момче и неговите „филми“, нямаха край. Въпреки, че вижданията му не бяха никак налудничеви и повечето от това, което каза си беше чистата истина. Както беше истина, че мишниците ми взеха да изтръпват от непрестанните опити да крия лицето си от жарките слънчеви лъчи и затова наметнах сгънатата тениска отгоре си. Този ход беше попадение в десятката и най-накрая се почувствах комфортно и напълно готов за заслужена почивка и мързеливо излежаване.

* * *
Фланелката пазеше лицето ми, но не и останалата част от тялото. От врата надолу се бях нагрял като ламаринен покрив и действията, свързани с охлаждането трябваше да са незабавни – сега или никога! Запътих се към морето, водата беше приятна и може би имаше двадесет и четири, пет, дори двадесет и шест градуса. Отказах се от плуване понеже все още не се чувствах възстановен от снощния запой и след като се поцамбурках малко, тръгнах да се връщам. Не бях излязъл целия, когато забелязах как на няколко метра встрани морските вълни изхвърлиха малка тумбеста бутилка. Приближих се до странното шише и го взех в ръце. Стъклото имаше зеленикав цвят, а по форма бутилката много наподобяваше топка за ръгби („Както онзи облак...“). Гърлото беше късо, но широко, и запушено с обикновенна коркова тапа. Стана ми любопитно дали вътре има нещо и реших да се пробвам да я издърпам. За моя изненада успях с първия напън, а за моя още по-голяма изненада шишето не беше празно – спотайваше се навит на руло хартиен лист или нещо от този род. Находката силно ме развълнува, кой-знае, може би в ръцете си държах свещенна реликва или важно послание, пуснато в яйцевидната бутилка отпреди 50, 100 години, а защо не и няколко века. Очакванията ми бяха разбити на „пух и прах“ веднага след като махнах връвта и разгънах листа. Той имаше размер на страница от тетрадка малък формат и на него бе напечатан, а не ръчно написан, ситен текст с непознат шрифт и силно разкекерчени латински букви. Помислих си, че написаното е на английски, но грешах. Беше на български и ми се видяха не на място тези чужди букви, но може би по-късно щях да разбера идеята на автора. Затова без да се бавя и секунда зачетох текста.

Nikoga ne sam se sramuval ot tova, che sam maj. Vapreki, che zaradi pola ne mi beshe pozvoleno da polucha podhodqshto obrazovanie, da se zanimavam s profesiqta, koqto jelaeh I da imam svoi sobstweni deca.
V obshtestvo na totalno jensko nadmoshtie i diktatura prez celiq mi jivot na men gledaha kato nepotreben bokluk, nishtojestvo i chovek “vtora raka”.
Az ne smqtam, che otstapvam po neshto na edna jena. Ubeden sam, che pritejavam potencial i vazmovnosti, s koito da bada polezen i da dam neshto na nashiq svqt. Chuvstvah se oshteten ot lipsata na vsqkakvi prava I na taka jelanata lichna nezavisimost.
Poradi tazi prichina sazdadoh “MONSTER” - Majka ofanziva, nasochila sili v tarsene na emancipaciq i ravenstvo. Veche 20 godini az i moite hilqdi posledovateli se borim za tova, koeto ni se polaga. Rezultatite vse oshte sa nezadovolitelni, no tova ne ni obezsarchava i nie prodaljavame napred.
Kakvoto i da stane, ti nepoznati choveche, deto v momenta chetesh tezi redove, znai, che v minaloto e imalo smeli maje, kopneeshti svobodata si. Zashtoto nqkoi slanchev den, siguren sam, cqlata tazi cherna komediq shte prikljuchi I nie otnovo shte sme ravni na jenite, taka kakto e pravilno da bade!

11 septemvri 2211 g.

Какви бяха тези измишльотини – мъжки офанзиви, права, равенство. И с годината накрая това писмо в бутилка започваше нещо да ми „намирисва“. Някой си правеше здрав бъзик с мене и не ми трябваше много да се досетя инициатора на остроумната шегичка. Обърнах се назад, където моя стар другар вероятно се търкаляше от смях и не можах да повярвам на очите си: Божо, Шрек и Жорката бяха със завързани ръце и запушени усти и под строгия надзор на Фиона се тътреха мудно към плажната алея. Там бе кацнал елипсовидния облак, който всъщност не беше такъв, а умело дегизиран летателен апарат. Мимето и момичето със сладкото личице се опитваха да обезоръжат малкия Искрен, но хлапето не се даваше и махаше с меча си във всевъзможни посоки. По едно време погледна към мен и извика: „Ела, помагай, не стой като пън!“ Без да се бавя и миг тръгнах към схватката. В момента, когато нагазих мокрия пясък краката ми започнаха да потъват. Докато се усетя какво става бях „глътнат“ до коленете, а положението ми се усложняваше. Започнах да викам и да махам с ръце, но измъкване от неприятната ситуация нямаше.

* * *
- Дака... Ей, Дака! - буташе ме Божо. - Какво се гърчиш бе, момче! Събуди се!
Отворих очи и почесвайки се по главата, се опитвах да се осъзная, а Божо ме зяпаше учудено:
- Блед си като призрак! Нещо гадно ли сънува?
- Мхм... Края на света! - отговорих аз с многозначителна усмивка.
- Ха-ха, от снощната мастика е, да знаеш! И аз като пия няколко големи и сънувам простотии. Последния път бях на „Армията“ и скандирах „Само ЦСКА“. Представяш ли си?
Съгласих се с Божо, че това е истински кошмар и се огледах. Мимето и Жоро си бяха по местата, Искрен продължаваше да щурее около тях, а отляво Шрек и двете момичета си бяха тръгнали. Не минаха и десет минути, когато аз и Божо решихме, че е дошъл и нашият ред. Облякохме се, събрахме си багажа и поехме пътя към „Левски“.
- Искрене, спри се бе, диване! Ще те напердаша най-накрая! - чуваха се в далечината заканите на строгата Мими.
- Не мога бе, мамо! Армията им е многочислена, а аз трябва да се сражавам и да спася света! - оправдаваше се смелият войник, като продължаваше да „дере гърло“ с бойни викове и да „сече“ въздуха с пластмасовия си меч.