Последен полет над дома

             Преди много години тази махала преливаше от живот и сенките, които хвърляше гората над старите къщи, приличаха на весели деца, които се боричкаха по дворовете с наредени каменни плочи. Под стрехите почти на всички къщи лястовичите гнезда оживяваха всяка пролет и настъпваше едно веселие, една врява връхлиташе разораните дворове и животните, възбудени след дългата зима, сякаш пощуряваха в оборите. Ранобудни лелки с мотики тръгваха към нивите и с радостно говорене, по цял ден прокопаваха лехи и коя от коя по права и по подредена преобразяваха угарите в цветни градини...

            Тогава беше така, но след време големият град стана дом на всички от махалата и тя запустя, дълбоки сенки се настаниха трайно под стрехите на къщите и само напролет лястовиците отново събуждаха тази девствена гора и тишината, която проплакваше в клоните на дълголетните смърчове...

            Не помня след колко години, но по стария и разбит път започнаха да минават големи джипове с домашни любимци, надничащи любопитно през стъклата. Сигурно това бяха синове или внуци на живелите преди тук хора. Така си мислех. Идваха, оглеждаха и си заминаваха, когато в края на пролетта настъпи оживление.

           По запустелите дворове се натрупаха строителни материали и започна едно строителство, което превърна старите къщи в луксозни вили, с подредени съвременни дворове, а засадените туи контрастираха сред боровете, приличаха на пришълци от друга планета.   Електрически лампи осветиха мястото и сякаш огнено кълбо се  заби в средата на гората. Но една къща не се промени дълго време, остана тъмна и пуста и само отнякъде преселила се котка мъркаше доволна на стария праг. Когато вилите бяха готови, лятото отиваше към края си. Овощните дръвчета, обсипани от плод, щедро даряваха хората, обитаващи новите жилища. В началото на есента пристигна един англичанин на средна възраст, поне така изглеждаше, и прояви любопитство към изоставената къща, а съседите оглеждаха човека и се питаха какво ли възнамерява да прави с тази съборетина.

            Поогледа я отвсякъде, подпали колата и изчезна.След няколко дни се върна с куп бои, лакове и всякакви видове четчици. Запретна ръкави и по старите рафтове, по които имаше следи от дървояди и молци започна да нанася специални лакове. Боядисваше толкова внимателно, че като го гледа човек, има усещането, че милва старото време на хората, използвали тези мебели. Нищо не отстрани, нищо не изхвърли. След време къщата грейна в автентичния си вид и макар и различна от новопостроените, привличаше внимание на много хора, които идваха тук през лятото. В една от неделите на гости на англичанина дойде младо красиво момиче, после разбрах, че е негова внучка, не предполагах че има такава, поне по външния му вид не личеше да е толкова възрастен. Но от дума на дума  се разбрахме,че е на 84 години. На въпроса ми: какво намира в тази къща, та толкова време прекара да се разхожда с четки по старите и наядени мебели, той отговори, че именно в това си занимание преживява съдбите на живелите преди него тук, че всяка мебел е съхранила душа, движение или отронена сълза на отрудените хора.Че новите и модерни сгради го задушават, защото нямат топлина, оставена от чевръстите ръце на млади и стари, че днешното строителство е механизирано и сградите ухаят на двигателно масло и желязо. Като го слушах как говори, ми заприлича на нашенец, който е живял винаги тук и винаги в тази къща. Небето се смрачи и започна да вали, внучката му доприпка и на развален български език попита дядо си – дали да сложи софрата и да вечерят вече...стъписах се, та това беше наистина българин, живял тук на младини и в края на живота си решил тук да остави последните си грижи и мечти. Да се стопли на бащиното огнище, което отново запламтя, след толкова години в странство. Наоколо светлините от съседните вили танцуваха по подредените дворове, а той запали старото кандило и запя „Моя страна...” Съмна се, а животът продължаваше все така шумен и весел... на лицето му беше замръзнала щастлива усмивка, а внучката нежно галеше студеното му чело...