Последна смяна

Гората ставаше все по-тъмна, създавайки зловещо настроение. Бях се скитал из нея поне два часа. Вероятно групата, с която дойдох, вече пътуваше към дома с автобуса. Пред мен проблесна светлина за кратко и после изчезна. Насочих вниманието си към нещо в далечината, което изглеждаше като къща. Когато се приближих, почуках на вратата, но тя се отвори с изскърцване.

— Ехо? Има ли някой? — извиках нервно и плахо. — Дали случайно имате ток, да заредя телефона си?

Влязох във вестибюла, където цареше мрак и тишина. Вратата зад мен се хлопна тежко, блъсната от вятъра, а аз потръпнах от силния трясък. Видях контакт в стената и незабавно извадих смартфона си от раницата. Свързах го със зарядното и набрах екскурзовода. Първите капки дъжд затропаха по ламаринения покрив, а около мен всичко потъна в мрак. Празен сигнал! Изведнъж се чу силен гръм, последван от ослепителна светкавица, която за миг освети фигурата на възрастен мъж, стоящ точно пред мен. Изпуснах телефона и извиках уплашено. Но пред мен нямаше никой. Размахах ръце, за да се уверя.

— Ало, ало... – чу се глас от телефона. Бързо отговорих:

— Ало Данчо, изгубих се. Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?

— Тони, къде си? Търсим те от два часа.

— Ами, заваля и потърсих подслон в една дървена колиба.

— Вали ли? — учуди се екскурзоводът. — Тук небето е ясно и вече се показват звезди.

Тогава усетих тежка невидима ръка да отнема телефона ми.

— Време е да се подготвиш... — чух дрезгав глас.

Почувствах студена пот да избива по челото ми, вече усещах присъствието му, но не го виждах. Светкавица освети отново фигурата му и после изчезна.

— Но за какво трябва да се подготвя? — попитах изплашен.

— Ха-ха... — за мое ужас от нищото се появи жена с вплетени змии вместо коси, и очи, които излъчваха огън. — Тя те очаква! Ха-ха... моята смяна приключи!

Костадин Койчев-Kovak

04.10.2024г.