Той беше паднал, душата му кървеше, без капка сила. Не знаеше къде е, къде е това , кога ще свърши, няма ли край. Опита се да погледне към небето, то беше мъгливо, тъмно , негостоприемно дори за смелите птици. С последната си капка храброст, той успя да се изправи, с поглед премина през полето, през обезобразената земя и съзря, че тя няма край, потънала в скръб, потънала в мъка, в омраза и тъмнина. В далечината съзря дърво, цялото зелено, в разцвета на силите си, наперено, без капка страх изпъчило се на времето и войната между тези два свята. Виждайки това, нашият герой започва да препуска, започва да тича със сила, идваща от никъде, от най-дълбокия кът на сърцето ми, най-дълбокото място в душата му, той не спира да тича. Той достига края, границата между ада и рая, между реалността и мечтите си, облегна се на дървото и за последен път по окървавеното му лице прокара снага сълза, с нея загина той, загина е последната капка надежда, последната капка смелост, последната капка живот на този свят. Остана само дървото, да властва, да посреща идните изгреви, идните зими и лета. 

Остана само То.


Станимир
HeroBryan

Стефанов