ПОСЛЕДНИЯТ МОХИКАН ОТ ХI^А

За него необятната прерия се заместваше от панелната джунгла, наречена "Младост". Наистина, между крайните блокове и околовръстния път съществуваше известно пространство поляни и нивици, но то непрекъснато намаляваше. А и усещането за простор, което се създаваше у него там, беше също така илюзорно, както и онова, което изпитваше, вдигайки очи от футболистите на терена към небето над стадиона.

Когато беше в ХI клас, един от неговите съученици внезапно се ожени - по "технически причини", както се изясни после. Това събитие му направи силно впечатление и той се замисли. Сети се за онзи хемингуеев герой, който дълго време нямал никакъв успех сред жените, и първото момиче, което накрая проявило нежност към него, лесно го оженило за себе си. Но съученикът му не беше от този тип мъже, напротив, имаше слава на Дон Жуан. Тогава? Трудно му беше да приеме, че някои хора могат да бъдат толкова неразумни – дотам да се увличат в мимолетни наслади, че да забравят всякаква предпазливост, и в резултат неимоверно да усложняват живота си. Припомни си и думите на Фокнър за самия Хемингуей: "Бедният! Трябваше три пъти да се жени, за да разбере, че в женитбата няма нищо хубаво." Лично той беше преживял последното лято на морето много приятно приключение с една полска курортистка, но освен неизбежното помъдряване то не му донесе никакво разстройване на душевното равновесие.

Учебната година свърши и с нея се затвори още една страница от неговата биография. Той положи успешно кандидат-студентски изпити и есента замина войник.

През двете години в казармата особено забавно му беше да слуша как другарите му коментираха писмата, които получаваха от приятелки, годеници, дори съпруги. Безпочвеният, наивен оптимизъм на мнозинството от коментарите и самите писма предизвикваше у него снизходителна усмивка. Той също получаваше писма от момичета, но тонът им беше сдържано ласкав, без излишни емоции.

В паметния ден на уволнението, когато спретнатият "Трабант" на баща му вече наближаваше техния блок, той зърна през прозореца на колата една своя съученичка, бутаща пред себе си детска количка. Порази го подчертано смиреният й вид. А на времето тя очароваше всички момчета, в това число и него, с бликащата си жизнерадостност.

Междувременно панелната джунгла беше ускорила своята експанзия към планината, прибавяйки след името си все по-големи числа. Чувството на отчужденост, което изпитва отсъствалият, при него се подсилваше от често обземащата го краткотрайна, но дълбока тъга, причинявана сякаш направо от неумолимия ход на времето. В такива моменти той осъзнаваше с цялата сила на интуицията си неутешителната преходност на всичко земно, и въпросите за целта, смисъла и ценността заставаха пред него с екзистенциална настойчивост.

А животът, без да си задава въпроси, следваше своя изначален импулс, предявявайки и към него повече или по-малко съществени изисквания. Благодарение на вродената си любознателност той бързо се адаптира към университетската среда. Поднови две стари и завърза няколко нови приятелства с момичета, чиито възгледи за любовта бяха сходни с неговите. Между него и всяко от тях съществуваше истинска близост, основана върху взаимна искреност и липса на всякакви користни подбуди. Той се възмущаваше от лицемерието на някои хора и от двата пола, зад привидно големите чувства на които се криеше най-обикновена алчност, и презираше онези мъже, които нямаха нищо против да се позабавляват с някое по-отзивчиво момиче, а след това го наричаха с какви ли не обидни прозвища.

Към края на следването умря баба му, и вече обезпокоените от пълното отсъствие у него на желание за брак негови родители се преместиха в жилището й, надявайки се, че увеличилите се грижи и самотата ще го накарат да промени становището си. Но обратно на техните очаквания той възприе отделянето като известно облекчение. С домакинството се справяше отлично, а тишината в апартамента му помагаше да се съсредоточава в заниманията си. Изобщо не намираше основания да променя жизнения си стереотип.

Сега обаче още по-упорито започнаха да го ухажват няколко негови състудентки, които трябваше скоро да се завърнат по родните си места в провинцията, и явно не искаха да изпуснат откриващата им се в негово лице съблазнителна възможност. Той дипломатично, но категорично разсея тези илюзии.

В съботните и неделните утрини комплексът редовно се огласяше от неистовия рев на автомобилни клаксони, шумно възвестяващи началото на нечий съвместен живот. Понякога минавайки, той виждаше младоженците – познатите лица сред тях все повече намаляваха. Тогава отново го завладяваше старата тъга.

Той вече работеше. В службата почти всички бяха жени. Рядко минаваше ден, без колежките му, вечно оплакващи се от грижи и неприятности, да не подхвърлят завистливо по негов адрес: "Лесно ти е на тебе!", "Ти си най-добре!", или "Да имах твоите проблеми!". Комплименти му правеха и разни продавачки, наричайки го "момченце", а касиерките в кината често му издаваха билет с намаление, без дори да го попитат дали учи. Всичко това, естествено, го ласкаеше и му вдъхваше увереност, че е в състояние да се противопостави донякъде на безмилостното време.

Когато и последният му неженен съученик се "предаде", половината клас бе вече успял да се разведе, като най-скандална се бе оказала историята на злополучния "пионер". Той не обичаше брачните церемонии, но поради по-близкото си приятелство с младоженеца този път отиде на подписването.

След тържеството реши да се отбие при вуйчо си, когото не беше посещавал отдавна. Вуйчото живееше близо до ритуалната зала и имаше декоративно женско кученце.

Позвъняването му предизвика вълна от приближаващ яростен лай, който скоро премина в радостно скимтене – Агрипина беше усетила кой стои зад входната врата. Едва вуйчо му отвори, тя се хвърли както винаги върху него, изразявайки по неповторимия кучешки начин своя възторг от появата му. А около нея припкаше и геройски се мъчеше да й подражава едно невероятно симпатично пухкаво същество, голямо колкото дамски пантоф. Цялото бяло, но с черно носле, то беше почти точно умалено копие на майка си.

– Това е последното от потомството на Агрипина – обясни вуйчото, след като бурните емоции стихнаха и всички се настаниха удобно. – Другите ги устроих прилично, пък и добри пари взех за тях. Според мен кучетата трябва да се продават – първо, за да се компенсира отчасти безбожния годишен данък, и второ, за да се заставят новите им стопани да се грижат добре за тях. И за него има кандидати, но ако ти харесва, давам ти го веднага. Като знам колко си съвестен, ще съм спокоен.

Той не се поколеба нито за миг. Разбира се, че ще вземе малкото. Какво по-подходящо съжителство от това за тих и сдържан човек като него? Кученцето ще го гледа винаги в очите с предан поглед, ще размахва весело опашка като побеснял метроном, когато той му говори ще накланя глава последователно наляво и надясно, като че ли слуша внимателно, ще открива леко долните си зъби в удивително подобие на човешка усмивка. Докато той е на работа, то ще прави компания на съседите-пенсионери, привечер двамата ще се разхождат между блоковете, а в почивните дни ще излизат сред природата.

В твърдото му решение да вземе животното беше заложен още някакъв, изключително важен мотив, който самият той отначало не можа да определи. Помогна му вуйчото, като спомена между другото за отличния вид на Агрипина въпреки солидната й възраст. И той разбра. За целия отреден му живот кучето ще се измени незначително. Гледайки го все същото, той по-малко болезнено ще усеща безвъзвратността на отлитащите години, по-рядко ще го връхлита тъгата при среща с неизлечимите следи, оставяни от жестокото време.

Последният мохикан от XI^а се почувства щастлив.