Там, където водите на пенливия Тонзос се успокояват, оставили назад теснината на пролома и в сребристобял унес навлизат в низината, която води чак до Бяло море, на висок, издигнат от майката Земя хълм, стои на пост самотен страж.

Изправена сред нищото, в едно от най-отдалечените кътчета на Родината, извисява своя древен ръст каменната кула Букелон. Иззидана в незапомнени времена, тя е била неволен свидетел на не едно сражение, триумф и падение.

Под някога стройна й снага са звънтяли тежки мечове, свистяла е тетивата на гъвкави лъкове, грозните викове на варварите от севера са стряскали нейната горда самота. Кръвта на хиляди славни мъже е попила в чернозема, а духовете на миналото все още витаят в прашните ниши, навеки свързани с дялания камък, с хълма и с историята.

Някога, отдавна, в един горещ августовски ден, тук падна повален от готска ръка последният римлянин, император Валент, и в този паметен ден, непобедимата римска армия изгуби хиляди смели мъже на бойното поле.

Векове по-късно, в полята край грапавите стени, Калоян, властелинът на българи и кумани, срази страшните рицари от Четвъртия кръстоносен поход, онези страшилища в брони и гръм, които по-напред събориха Бизанс, взеха Цариграда и вдигнаха новата империя на латините. Преданието шепне, че кулата е била първия каменен затвор на Балдуин, плененият кръстоносен император.

Точно на Велика събота, ден преди Възкресение Христово, двамата със сина ми Дамян попадаме пред това истинско чудо на средновековната ни история. Забравено, захвърлено в ъгъла на света, край може би най-самотното селце в цяла Югоизточна България. В пладнето въздухът е натежал от топлина, едва доловима мараня е полегнала над чернозема.

В подстъпите към крепостната кула ни посрещат няколко теленца, стадо овце и дядо Ристю, старият чобанин. Засмян до уши, възрадван от сърце, че среща някой от външния свят, той ни приветства в своето диво царство накрай земята.

Изпечен от слънцето, обрулен от ветровете, старият пазител на стадата, крепостта и самото село, ни показва с гордост кулата, посочва ни с гегата къде започва България, къде свършва турско - ей тамо, видиш ли, де се извива голямата Тунджа край върбите.

С поглед зареян в баирите на изток се опитвам да проследя онази сребриста водна ивица, която поставя началото на Земята Българска.

- А тъдява, в далечината е митницата. Лесово нали го знаеш?

После старият овчар, в дочени извехтели дрехи, подхваща как преди няколко години дошло времето да стегнат каменния пазител на хълма. Влезли майсторите, извадили инструментите, почнали да укрепват, но… парите свършили. Тръгнали си тогаз дюлгерите от Маточина, а останало само ей онуй, голямото ръждясало тенеке зад кулата, в което забърквали хоросана.

Изкачваме стъпалата към върха и пред нас Букелон расте като исполин от приказките. Какво е да усетиш под ръцете си вековния дялан камък, да докоснеш 10 метровите стени на историята ни, издигащи се над долината на пълноводната река, над върбите и над земята на съседния народ?

Да прегърнеш миналото и в миг, като на кинолента, да запечаташ в паметта си картините от една цяла епоха безвъзвратно изчезнала през процепите, пролуките и купола на високата кула. Останал е споменът и той като призрак още броди и обитава това място.

А отвън, отвън е светът - чуждият и нашият. На юг, отсреща, белеят селските минарета на един друг народ, навред зеленеят подредени, грижливо обработени ниви, облагородена земя. Малко по-надолу, от един обрасъл с мащерка и диви смокини хълм, в маранята се съзират високите кули на Султан Селим джамията в Одрин. От радиото всяка станция пее, говори, рекламира на турски. Мобилният оператор в няколко кратки делови съобщения разяснява, колко ще ми струва минута обаждане в Турция…

От другата страна, на север се е сгушила Маточина. Последните няколко къщурки България, грохнали от нищета, порутени, сврели се някак извинително сред избуялите диви багри и форми на пролетта. Църквата - недоизмазана, пътят - надупчен, отгоре на баира самотно се въздига граничната вишка.

И все пак, това е България, моята Родина, Земята на моя син, на моите деди.

Точно в този забравен кът на България аз се чувствам българин. И това чувство не е абстрактно. То витае в движението на вятъра, в аромата на тревите и цветята, в осанката на хълмовете и пъстроцветната дивност на ливадите, в старите, полуразрушени къщурки, във високата стражева кула на върха.

Ето защо доведох тук моето дете - да види, да запомни, да складира в паметта си тази България, която бе, която е и която ще бъде.

На връщане от Букелон пак срещаме стария чобанин. Приседнал над една скална издатина, отново усмихнат, той издалече се обади и извика шеговито към детето:

- Хайде да се разменим с тебе чадо, ти да станеш чобанин, пък аз вместо тебе да ходя на София.

Настанявам ги един до друг, възрастния и детето, за да съхраня мига и спомена. Дамян подхванал овчарската гега, същински начинаещ овчар, любопитно попиващ чудния свят околовръст. До него, старият пастир, неуморен, непобеден от житейските битки, съхранил своя смях, весел нрав и добродушие.

И тогава, както си говорим, за миг се почувствах ужасно неловко. Защото аз, човекът идващ от големия град, видях в очите на този старец всичко, което ни липсва в центъра на нашата уредена цивилизация - духът, силата, свободата, която преодолява самотата и разрухата, която води без отчаяние непрестанни битки за оцеляване на тялото и съзнанието, лично и народностно в този тъй забравен кът на България.

- Ще дойдете ли пак? През лятото? - попита овчарят.

- Ще се опитаме пак да дойдем, отвръщам аз. И следващият път, бае Ристю, ще ти донеса снимка за спомен.

- Ехейй, магаре се снимало, магаре излело! - отвърна засмяното ехо.

В буен смях се разделяме с добрия дух - пазител на тези места и се отправяме на север. Пътят следва своите предначертания и ни извежда към познатата ни България. Всяка долчинка, мост, пролом, всяко селце, ни отдалечава от преживянато.

Вярвам, че един ден, когато тръгнем отново на юг, пътят пак ще ни отведе горе до самотната стражева кула, от която започва, свършва и възкръсва Родината.

Честито Възкресение Христово!