Dec 21, 2014, 11:49 AM

Последното, което помним 

  Prose » Narratives
1264 0 4
4 мин reading

Моля за мнение и критика. Благодаря предварително.     

 

Последното, което помним.      

 

 Старецът погледна объркано стаята зад себе си.

"Кое е последното, което помня?"

Не помнеше стаята. Огледа терасата - каменна, с изглед към необятно езеро - но не помнеше и нея. Не помнеше дори как е стигнал дотук.

Пак се беше случило. Намести се по-удобно в стола си. Някой му беше хвърлил памучно одеяло и старецът се сви под него.

Докторите му бяха казали, че се "обърква", поне това помнеше. Имаше сутрини, в които се събуждаше и не знаеше къде е, не знаеше кой е... В такива дни минаваха часове, докато се повдигне мъглата от ума му, а след тях не искаше да се събужда повече.

"Кое е последното, което помня?", намръщи се старецът и прокара ръка по наболата си четина, "Дали е последното, което ми се е случило? Дали е най-важното, което ми се е случило? Или него съм го забравил?"

Кехлибарените лъчи на залязващото слънце опариха хоризонта и го превърнаха в зейнала червена рана, кървяща над черните хълмове в далечината. Старецът се вгледа в езерото, отразяващо аления залез по средата и сияещо в сребърно по края. Усещаше, че трябва да се сети за нещо. Някой го очакваше, някой искаше да е с него, но...

Усмихна се. С Георги имаха една шега. Младежът все казваше, че някои хора мечтаят да забравят живота си.

- А колко тъжно е това, а? - отвърна му старецът последния път.

Всъщност последния път ли беше? Или първия? Може би с Георги не се бяха виждали от години вече?

Старецът се зави до брадичката с бялото одеяло, но тръпките продължиха да го побиват. Имаше ли Георги въобще?

"Къде съм? Защо съм сам? Как се казвам?..."

Молеше се скоро да се сети. Може би объркването му ей сега щеше да премине, да се надигне като завеса и тогава той щеше да се засмее на уплахата си и да си каже "Разбира се, че мина. Как иначе?"

А може би нямаше да мине. Може би старецът си беше роден така - сам, объркан - и светът си беше такъв.

"Що за жесток свят ще е това?", помисли си тъжно старецът.

С Георги си бяха говорили, че животът е нещо повече. Често си говореха с младежа, но не можеха да разберат какво е това повече на живота.

Георги си имаше приятелка. Щяха да се женят скоро, да си имат деца...

- Току виж си станал дядо като мен - засмя се един ден старецът.

Но сега не можеше да се сети... Имаше ли деца? Чакаше ли го някой?

Сепна се и се обърна към стаята, да не би да е недогледал... Но стаята си беше празна, куха, потънала в сенки и самота. А Георги сигурно не е сам.

Старецът погледна към гаснещия залез - слънцето умираше в пурпур и тъмнина. Не можеше да се сети. Объркването вече не преминаваше толкова лесно. Всеки ден беше подарък, но всеки ден беше и ад.

Изправи се и влезе в стаята. Леглото беше приготвено за сън, а на масичката до него очакваха куп шишенца лекарства.

Старецът дълго поклащаше крака, седнал на леглото, приведен с молив в ръка над листче хартия, намерено в джоба на жилетката. Накрая, щом и последните лъчи на слънцето угаснаха, той остави листчето на масичката и легна.

 

***

 Георги идваше всеки вторник рано сутринта. Днес закъсняха мъничко и той помоли Катя да отскочи за кафе, докато изведе баща си. Почука на вратата и се намръщи, когато никой не отговори. Влезе рязко.

- Тате... Тате...

 

*** 

 Катя го чу още докато бягаше по стълбите. Вземаше по две-три стъпала едновременно.

Тя остави двете чаши на една близка масичка и зачака. Знаеше вече какво се е случило. А това чакане беше най-циничното нещо, случвало се в живота й.

Георги изскочи от стълбите и се втурна към нея. Погледът му само потвърди подозренията й и тя го съжали веднага.

- Чети - каза той и бутна в ръцете й шишенце с лекарства и смачкана бележчица, изписана с молив. Катя не усети нищо в тона му - нито болка, нито яд, нито нищо и това я изплаши. После зачете бележката и очите й се напълниха със сълзи.

"Не помня вече. Не помня кой си, не помня как изглеждаш. Знам, че си някъде там и те усещам. Умът ме предава, не сърцето и ти да знаеш, че винаги ще си в него и да не ми се сърдиш, за решението, което съм взел. Не мога така да живея. Без да зная, обичал ли съм те достатъчно или съм те разочаровал? Сутрин ставам и си мисля - заслужавал ли си е животът ми? Дали съм направил добро? Дали някой ще ме запомни?

Знам само едно, че ти си някъде там и теб ще нараня. Заспивам с тая мисъл и мисълта, че ще ми простиш. Сбогом."

© Николай All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Невероятни описания. Браво!
    Все едно чета Хемиггуей... дори Йовков!
    Щастлив съм, че има автори, които пишат така.
    Щеше ми се и аз да го правя по-често...
  • Алцхаймер... Жестоко е. Особено за околните, които трябва да бъдат ориентир за време и място и коректор за всичко останало. Харесах и това!
  • Уникално! Уникално! Уникално! Докосна ме, а май не само мен. Боли докато чета и точно в това се крие уникалността. Браво!
  • Силно се надявам, че причинявам само сладка болка. Благодаря, че се отби и ако нещо в стила или историята не ти е харесало, моля да ми кажеш. На мен критиката и хубавата дума ми помагат в еднаква степен.
Random works
: ??:??