Понякога, струва ми се, животът изглежда устроен като механизма на колело - всяко се върти на един принцип. Новият ден носи само новите формалности. Едни и същи прибори, хранене, после - всичко в мивката. На обед същата посуда - само съдържанието малко се различава... а понякога не.  Събуждаш се с усещането за назряваща промяна. Идея, чувство, промяна. Объркан, като младеж след прочитането на нова книга, се виждаш на прага на нещо ново, до вчера неуловимо, все още бленувано, в було от неизвестност. Копнеж, мечта. Когато си далече от нея, не напуска съзнанието ти. Ако се приближиш до нея, може би ще отстъпиш, защото насладата от сливане на тъгата по бленувания и онази тиха влюбеност, която разпознаваш, само когато я има в сърцето, е пълна единствено в отсъствието на обекта.

 В подобни размисли се стопява времето. Наоколо хаос, движение, но вътре не помръдваш. Вълнението за теб е изменило облика си.

 Възрастните разговарят, а ти тихичко им се смееш, защото знаеш, че сте от два различни свята. Техния ще опознаеш след време, но в твоя те никога няма да се завърнат, не понеже не искат. Просто съществуват спомени, а споменът е като неизлечимо заболяване. Те се осланят на своите болести, и това им пречи да са отново млади... та нали всеки има толкова много за разказване!

 И така, усетил вече прилива на това,новото, чувствуваш как се откъсваш съвсем малко от детското, и правиш едва забележима крачка в света на стадо Възрастни. Да, тя почти не се вижда, защото, макар и да чувстваш, че започва трансформация, трупане на опит, това е само вътрешно. Външно никой не подозира, че ти се променяш, и щастието за теб вече не е това, което беше до вчера.Това, което изглежда.

 Затова си още в детското. А за новото състояние водачът на стадото ще каже, че е само временно... Това вече те убива, дори и така да е. Затова не разбираш още техния свят.... нито те - твоят.

 Моментът настъпва. Хартията е пред теб, ръката потреперва, жадна да запише. Идеите се разбунтуват, напират излияния за гледки, прочетени в книгите.

 Очите виждат красиво поле. Лек вятър люлее класовете, а Слънцето е на хоризонта. Окъпани в червеникаво-златиста светлина, тревите играят помежду си тихичко и си шепнат тайнствени копнежи. Порозовели, така прекарват порива, сплотени и задружни. Но и всички до блаженство свободни - никой не може да спре танца им поотделно... люшкат се в мелодията на залеза...

 Прескачаш на друга картина. Вълните на синьо море прииждат към златен бряг и отмиват следите на самотни и влюбени. Опиянение, валс, стъпки, стъпки... Губиш безтегловност и се възнасяш край мраморните стени на величествен замък...

 Кадър от късометражен филм. Спираш погледа си на небесното пространство. Звездите се губят в плаща на нощта, майка на всички, що търсят уединение. Вече имаш своя подиум за разобличение, своята краткотрайна свобода, траяща един миг - а всъщност цяла нощ... Топли павета, улиците вдъхват мириса на нощна потайнственост, витае необходимостта от споделянето на добре пазена тайна, от разкриването на дебнеща опасност. Сладки приказки се дочуват от мрачните ъгли, разменят се обещания, сбогуват се очи, откъсват се длани... Колко е хубаво да чувстваш!

 А ето, че идеята ти претърпя въплътяване. Назря, разпукна се, оцапа страниците, съблече дрехата си. Защото музата има нужда от лист и четка, за да види живот.

Напуска те идеятa. Новото е факт. И да не го виждат още, сега поне могат да прочетат за него. Оставяш тетрадката, денят е същият, часът, може би, също.

Но една страница е затворена, едно петно - изсъхнало, една идея - посята. Когато се събудиш утре, нищо няма да е същото.

За моя последен ден на петнайсет... 15. 08. 2008 г.