Нищо неподозиращи мечти завихрят разпилените спомени в безгласен кръговрат от закономерности. Някой си прави шеги с причинните връзки в сложния ред на законите в битието и онанира със стремежите на смъртните. После примлясва доволно, бърше неизкласилите надежди от загрубелите гънки на ръцете си и твори напъпили пориви - в разлистващите се дървета, в зараждащите се животи... във водните миражи на моретата...

Красиво е! В приказно-нереално създалото се повествование се разхождат слепци, спечелили повторно шанса да не съзират фалша. Те наивно протягат изпосталели мощи и пият от извора на зората, за да пребъдат в утринта на всяка съвест. Безгласно напомнят за себе си в отговорите на дремещите въпроси и се завръщат в лоното на скръбта, доволни от бликащите умопомрачения, разблудкали сетивата ни...

А ние сънуваме картини от бъдещето и плачем с болката на ближния! Изтерзаните ни крайници просмукват стичащата се тревога. Артериите ни са жадни за илюзии... получаваме ги на талази, като проблясващо видение в мимолетните стремежи на падението. И наситили се с покварата на собствените си страхове, се свличаме доволни в дебрите на непознатото... за да докосваме... с душите си... загубили се.

26.03.08

Пловдив