Когато през пролетта дръвчетата разцъвтяха, той усети, колко самотно му е било, колко дълга е била зимата без нея. Тя единствената и неповторима, тази която дори не бе срещнал, но и която го караше да живее все още своят живот.
 Макар и късно, тя го навести, принцесата на неговите сънища. Веднъж му се присъни; О да! Но дори и там тя не му проговори ,а го подмина. Той беше останал дълго в самота, за да не се изкуши от светът! Светът който го беше създал именно такъв, какъвто е сега - мечтател.
 Животът му беше съвсем нормален, всеки ден ставаше, обличаше си ежедневните дрехи, оглеждаше се в огледалото и виждаше, че тя отново е идвала, но отново само в сънят му, не и на яве.
 Да това бе тя, любовта!!! Колкото повече искаше да я види, толкова по-трудно я забелязваше. Тя бе достатъчно ловка и му се измъкваше, но въпреки това беше и единствената му утеха, която го караше да диша, да иска, да може. Това е чувството което всеки един от нас е преживял поне веднъж, копнежа към някой, който е осмислил живота му , а ако не е успял то значи живота му е минал напразно.