- Курва! Обичах това дете! – изсъска Тишо /нищо че буквата ”р” разпаряше всичко по пътя си/, удряйки с тежкия юмрук облегалката на креслото, което изскърца болезнено и със замах напусна кабинета. Настъпилата тишина в стаята беше даже по-ужасна от последвалите в коридора псувни. Зорница се сви на кълбо, скри долната половина от лицето си в шала и впери блуждаещ поглед в прозореца. Очите й бяха безизразни, даже празни, като душата й. Не знаеше какво да мисли. Беше престанала да го прави отдавна. Беше оставила случващите се събитията да мислят вместо нея. Беше като изкоренено дърво, което плува в реката и бива подхвърляно насам-натам от вълните. Като меко тесто, от което можеш да оформиш всичко, според собствения си вкус. Навремето беше подпалила не една и две глави, но сега Зорница се беше превърнала в безгласна буква и нямаше нищо против това. Беше загубила вкуса към живота. Беше го загубила отдавна. Все тая ли й беше? Да…Всичките й мечти се разбиха на милиони микрочастици, когато Дамян ...