ПРАЗНИЦИ НЯМА, ПРАЗНИЦИ ИМА
Мелодичният джаз се лееше от радиоапарата и по някакъв странен начин се смесваше с пелената от тютюнев дим, която обгръщаше стаята и й придаваше приятна атмосфера, въпреки липсата на отопление и оскъдната мебелировка.Той седеше на изтърбушеното кресло с цигара в уста и бавно си тактуваше следвайки ритмичния контрабас, умело подкрепящ виртуозния тромпет, който препускаше като бесен и рисуваше своите звукови картини.
Днес беше годишнина от запознанството им, спомняше си отлично датата и нямаше шанс да я забрави, въпреки, че много му се искаше. Тя съвпадаше с националния празник и беше от датите, които постоянно биваха напомняни, празнувани, отбелязвани, чествани, така че отърване нямаше.
Той мразеше празниците от малък, когато го караха да облича новите си дрехи и запълваха деня му с натруфен патриотизъм и го водеха на безсмислени места, вместо да го оставят да преследва топката, нещо, което той с удоволствие можеше да прави по цял ден. Откакто тя замина празниците станаха още по-досадни, още по-отегчителни и лишени от смисъл. Мечтаеше за делничния ден, както никога дотогава, когато имаше възможност, оставаше дежурен в работата или пък нарочно забавяше някои неща, за да има разумно обяснение за присъствието си в службата, вместо да е в почивка, като всички останали.
Днес обаче беше вкъщи, не се уреди въпроса с дежурството, все пак заплащането беше двойно и имаше и други желаещи. Пушеше цигара след цигара и броеше часовете и минутите до края на деня. Джазът успяваше за момент да го отнесе нанякъде, но не след дълго отново се връщаше към своите мисли и към монотонното отброяване на минутите, делящи го от утрешния ден и ежедневния ритъм, за който копнееше.
Идеята го осени толкова внезапно, че сам се учуди как не се е сетил за това по-рано. Стана от креслото и отиде в килера, откъдето изрови старата си топка, която не беше докосвал от дете и която донесе със себе си в големия град като спомен за дома.
Училищният двор беше празен, но това не го притесняваше. Първият удар по топката го прати там, където винаги е искал да бъде, в неговото си царство, където той определяше правилата, на които сам с удоволствие се подчиняваше. Тича, докато се стъмни, не усещаше умора, въпреки потта, която избиваше през памучната му фланелка, беше щастлив, за първи път от години насам беше истински щастлив.
Опрян с гръб до стената на училището, той запали цигара и бавно всмукна дима, наведе се за да вземе парче тебешир, което се въргаляше по земята и съвсем като хлапак започна да пише с него по стената, която беше осеяна с безброй послания на мнозина автори, преди него. Написа само две думи, преди да си тръгне: ,,ПРАЗНИЦИ НЯМА''. Погледна със задоволство надписа и тръгна към къщи, доволен и напълно радостен, по детски щастлив и безгрижен.
След като взе душ отново седна в старото кресло и отново се заслуша в радиото. Джазът продължаваше да е великолепен, стаята беше станала още по-уютна по някакъв необясним начин, самият той сякаш летеше. Понесен на крилете на абсолютното щастие за минути се озова отново в училищния двор, парчето тебешир незнайно как се озова в ръката му и само задраска посланието, което беше оставил преди малко. След секунди нов текст се мъдреше под вече зачеркнатия, той беше също кратък като предишния и също толкова ултимативен, гласеше: ,,ПРАЗНИЦИ ИМА''.
© Светлин All rights reserved.
Ницше е мътъв.Бог хахах асоциацийка. Ценно е разказчето.