Feb 6, 2013, 2:38 PM  

Празник на Любовта 

  Prose » Narratives
821 0 2
6 мин reading

Днес, скъпи читатели, ще посветя рубриката си на 14 Февруари - Свети Валентин - денят на влюбените. Но нека се разходим по софийските улици, за да разберем какво наистина представлява този ден за хората.

Първо срещнах една жена на крехката възраст от 82 години.  Естествено, с такъв скромен житейски опит, тя няма как да знае какъв е този празник, а като ù обясних, че е ден, в който влюбените си правят подаръци, за да докажат любовта си, ми сподели, че нейният мъж никога не ù бил подарявал нищо. Бил ù предоставил само някакви си 63 години от своя живот, прекарани във вярност, любов и всеотдайна грижа. Ех, как ли е живяла горката жена без картички във формата на сърца, шоколадови бонбони и романтични вечери на свещи, казах си иронично наум, извадих една от своите „купидонски стрели“ под формата на червена роза, дадох ù я и я посъветвах да я подари на мъжа си в знак на благодарност, че я е лишавал от скъпи материални подаръци, но я е обсипвал с безценни. Такива, каквито само сърцето може да разбере и почувства.
Продължих по пътя си, запленена от мигновеното чувство на щастие, породила в мен тази жена – доказателство, че по света още има истинска любов, и изведнъж зад гърба си чух шумно хълцане. Обърнах се и какво да видя – мъж на средна възраст с леко зачервен нос, олюляващ се ту се наляво, ту надясно при всяка своя стъпка и разбира се, с бутилка вино в ръка.  Ето, исках да разбера какво е за хората Свети Валентин, ами оказва се, че все още за някои от тях това си е просто Трифон Зарезан. Изведнъж въздухът бива прерязан от писклив женски глас, очевидно зовящ опияненият от любов, но към виното, човек зад мен. Явно здраво беше загазил, защото жената, на която принадлежеше гласът, се приближаваше с бясна скорост към него, а той изобщо не знаеше какво да направи. Определено не исках да ставам свидетел на сцената, която щеше да последва, но вместо да се запътя бързо в другата посока, аз се обърнах директно към мъжа и бързо му подадох една от розите в ръцете си. Той пък ми „заплати“ с почти празната бутилка, за която явно не бе намерил друго достатъчно добро скривалище. Веднага след това се отдалечих, точно навреме, за да мога да наблюдавам отстрани как по разкривеното от гняв лице на съпругата му се разлива топла и блага усмивка, а от устата й излизат думите: „Пак си пил, но този път ти прощавам, защото поне си се сетил за мен!“.
Дълго време стоях там и обмислях колко странно и индивидуално нещо е любовта. Явно прекалено дълго и прекалено замислено, защото в един миг, сякаш изскочил от нищото, в мен се блъсна  забързан младеж в униформа, който определено не се нуждаеше от моите „стрели“, защото носеше огромен букет от тях в ръцете си. Когато го попитах какво е за него 14-ти февруари, той се засмя и ми отвърна: „Най-натовареният ден в годината. От 6 часа сутринта разнасям плюшени мечета, балони, а на жената, към която съм се запътил, дори трябва да изпея „You are so beautiful”. Не съм сигурен дали хората имат прекалено много пари и не знаят за какво да ги харчат, имат прекалено много любов в сърцата си и я изразяват с всевъзможни подаръци или просто са забравили как да обичат истински. Затова нежните и топли думи не излизат от устите им, а от картички, които пеят “love is in the air” и говорят вместо тях.“ По думите му ми се стори, че не се радва много на големия наплив на поръчки и многото работа. И че не би се радвал, ако някой му подари традиционните неща за празника, а  че търси един поглед, който да му каже повече от всички думи на света.  Той ми даде визитната си картичка, „ако случайно се нуждая от доставка на нещо“ и продължи по пътя си. В този момент видях от другата страна на улицата едно красиво момиче, което беше втренчило поглед в нас. Може би не в нас, а в големия букет. А може би съвсем не беше в букета, а в човека, който го държеше. Пресякох и в ролята си на Купидон ù подадох една роза, от името на младежа, чиято визитна картичка закачих на панделката. Кой знае, може да му се обади преди 12 часа вечерта и да се окаже, че и по „Свети Валентин“ се случват чудеса, а не само по Коледа.
Търся следващата си жертва с поглед, но след едно кафе и две води, усещам, че предпочитам да потърся тоалетна. Влизам в първото кафене, което виждам, за да облекча мехура си, но в тоалетната се оказва, че ще ми се наложи да облекча терзанията в душата на една тинейджърка с размазан грим, хлипаща пред огледалото, като я изслушам. Дори не ми се наложи да я питам какво мисли за Свети Валентин. Тя оттам започна. 14-ти февруари бил най-ужасният ден в годината. Винаги ù напомнял колко е самотна и нещастна и че никога няма да намери истинската любов. Всички мъже били глупаци, а жените били още по-големи глупачки, за да им се връзват на глупостите. Тя никога нямало да прости на този идиот – приятеля ù, който я зарязал точно един ден преди празника. Избълва всички тези думи на един дъх, издуха си шумно носа, използва същата кърпичка, за да изтрие грима си, а когато погледът ù се проясни, явно първото, което забеляза, бяха розите, които носех. Въодушеви се до безкрайност, започна да подскача, награби ги всичките и докато се усетя вече крещеше по телефона „Благодаря ти, благодаря ти, толкова са много и са толкова красиви, знаех си, че още ме обичаш и ще намериш начин да ми го покажеш!“ Явно приятелят ù беше съобразителен, защото усмивката не слезе от лицето ù до края на разговора, а после дори без да ми даде бакшиш за „доставката“, излезе тичешком от тоалетната.  Но аз останах доволна. И без това почти никой не чете рубриката ми, поне съм направила едно човешко същество по-щастливо в днешния ден.
Излязох отново на улицата. Вече нямах с какво да наградя послушните хора, обърнали ми внимание и отговорили на въпроса ми, затова реших последният ми разговор да бъде с едно малко човече, което вероятно няма да очаква нищо в замяна.   Сладураната беше облечена в розова рокля на малки сърчица, имаше щипчици за коса във формата на сърца и усърдно се беше заела със задачата да побере в устата си една огромна близалка, която преди минути сигурно също е изглеждала като сърце. Попитах я дали знае какъв ден е днес, а тя ми отговори:
- Аз знам, ама ти знаеш ли?
- Да, днес е Свети Валентин – денят на влюбените. – казах убедено аз. Твоите родители размениха ли си подаръци?
-Не, защото преди 6 години на този ден те са получили като подарък мен и оттогава този ден си е мой и само аз получавам подаръци на него. Разбра ли сега какъв ден е днес? - попита ме тя и ме дари с лепкава усмивка.
И тогава аз наистина разбрах. 14-ти февруари не е ден, в който трябва да празнуват само влюбените. Пред мен стоеше живото доказателство, че ако това е ден на Любовта, всеки човек трябва да празнува, защото в кратък миг сладка любов между двама души е поставено началото на неговия живот.

© Анна Томова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Много приятно за четене, чудесно написано! Аз пък обожавам Свети Валентин, нищо че мъжът ми не се сеща никога за този празник. Важното е да е хубав ден!
  • Браво! И хубаво съдържание, и грамотно написан текст!
Random works
: ??:??