Празнота зад фацата
Зърнах го отдалеч, не щях да го видя по-близо. Така човек избягва да се приближава до купчина боклук – дори от любопитство…
А едно време беше известен. Не уважаван, не признаван, но известен. Най-вече заради баща си. Който беше директор на гимназията. И почина точно, когато завърши випускът ни. Но синчето – доказателство, че природата си почива при второто поколение, вече беше уредено във ВИФ /не казвам прието!/.
Да, имаше фаца – казано на нашенския ученически жаргон /от face/. Или – пак по ученически – вид на изглед…
И – толкова…
За интелект, за чест, за ум и разум – да не говорим…
Завърши някак си. И се върна в градчето – никой никъде не го щеше, а татето го нямаше. Слагаха го местните къде ли не. Проваляше се. И направо се оливаше…
Беше някакъв в културния дом. Ревизия и… Отде да знае, че не бивало да се слага кучето на оклад там…
После – някакъв във футболния клуб. Та още носи новички анцузи от там…
И секретар на общината го сложиха. Срещам го, викам: „Иво, тия цигани, дето се разхождат по центъра с метли, що не ги пратите в гробищата, да позачистят малко… Минах покрай гроба на баща ти – всичко е обрасло…“
Ми…
Взе да ми обяснява, че идел нов футболен сезон, трябвало стадиона най-напред да оправят, пари липсвали, по-важни неща… Плюх и отминах…
А иначе – има си все още фаца. Зад нея – мъгла, прах, нухина…
© Георги Коновски All rights reserved.
