Празнотата в шепите
Мекотата в шепите ми изтънява. И прозрачни вени се опитват да се скрият смутени. Дупки-кръпки... или отчаяни опити да дам чувство за цвят на живота си. Аз слагам оранжево, а сивотата избива в пробойни.
Не изтекоха ли всички пустини през пръстите? И всички кратки, неизживени лета? Не изгубихме ли вярата в утрото?
... И моето утре окъсня до тревожност. А сиротата в шепите ми пари. И горчи. Пресушава стъпки, затичани към мен, непознати и изкривени лъчи... И все пак лъчи... И протягам очи да ги срещна, нетърпеливост омеква коленете ми, а аз тичам с големи, кафеви зеници... Призовавам дъжд и в сълза да попие цялото време. И да си замине, взимайки със себе си всички нещастни лета.
...И носталгията се разпада на парчета. И губя следите... Стъпките съществуват само в мокрия пясък. А мокро е само в ресниците. Зова те. Да ме уловиш. Боса и стъклено бяла. Да разчетеш объркаността в дните ми. Да обуздаеш нощните писъци. С натежали, морни клепачи. Да завали и да подслониш трескавостта в пръстите ми...
Плътност.
Нагазвам до глезени в самотното утро. То отеква само в гласа ми. Разтварям шепи и улавям последната капка. С цвят на дъжд. Да вплета пръсти в дланта ти.
© Ралица Стоева All rights reserved.
