Празнотата в шепите
Мекотата в шепите ми изтънява. И прозрачни вени се опитват да се скрият смутени. Дупки-кръпки... или отчаяни опити да дам чувство за цвят на живота си. Аз слагам оранжево, а сивотата избива в пробойни.
Не изтекоха ли всички пустини през пръстите? И всички кратки, неизживени лета? Не изгубихме ли вярата в утрото?
... И моето утре окъсня до тревожност. А сиротата в шепите ми пари. И горчи. Пресушава стъпки, затичани към мен, непознати и изкривени лъчи... И все пак лъчи... И протягам очи да ги срещна, нетърпеливост омеква коленете ми, а аз тичам с големи, кафеви зеници... Призовавам дъжд и в сълза да попие цялото време. И да си замине, взимайки със себе си всички нещастни лета.
...И носталгията се разпада на парчета. И губя следите... Стъпките съществуват само в мокрия пясък. А мокро е само в ресниците. Зова те. Да ме уловиш. Боса и стъклено бяла. Да разчетеш объркаността в дните ми. Да обуздаеш нощните писъци. С натежали, морни клепачи. Да завали и да подслониш трескавостта в пръстите ми...
Плътност.
Нагазвам до глезени в самотното утро. То отеква само в гласа ми. Разтварям шепи и улавям последната капка. С цвят на дъжд. Да вплета пръсти в дланта ти.
© Ралица Стоева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Ха, Бети! Съмишленичим
ти си ми пристан, а аз на теб - подслон...
Благодаря ти! Винаги! И на мен ми е уютно с двете ни -
... "боса и стъклено бяла"... точно такава те познавам...
Скоро някой ми каза, че не се променям... и сигурно е прав, а толкова време изтича с онези пустини...
Радвам се, че си ти не помня колко лета вече, че не се променяш или по-точно моето усещане за теб не се променя докато те чета... уютно ми е... топло и познато... като подслон... си ми!
Благодаря!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Кап, кап, кап. Първият слънчев лъч се впива в зениците ти...
Много е хубаво, Рали!