Елена и Стоян се познаваха едва от месец, но и двамата имаха усещането, че животът ги бе срещнал отдавна. С всеки изминал ден, те се привързваха един към друг и приятелските чувства, неусетно се бяха превърнали в обич. Вълнуваха ги едни и същи неща, но характерите им бяха различни. Затворен в себе си, мълчалив и наивен, Стоян преживяваше всяка емоция тихо, без думи и когато останеше сам, премисляше всеки миг, от това, което му се бе случило. Докато Елена говореше, чувстваше и мислеше импулсивно и чессто емоциите й се показваха преди да помисли.
Топъл пролетна сутрин. Събота. Стоян очакваше с нетърпение този ден. Беше поканил Елена в своя дом. Той се събуждаше рано, всяка сутрин, без значение дали е в почивка или на работа. Направи си кафе и необичайно, не както винаги, побърза да изпие ободрителната напитка. Погледна часовника на ръката си и остави чашата в мивката. Взе метлата и започна да почиства кухнята. Преди няколко години бе починала майка му и той се грижеше за всичко, което бе вършила тя. Чудеше се, как бе успявала да почисти, да сготви, да ходи на работа, да бъде винаги в настроение, да изпрати, да посрещне и да бъде и майка, и съпруга. Като всеки мъж, Стоян вършеше домакинската работа хаотично. Едва взел метлата, той я остави, защото видя, че в мивката имаше съдове за миене. Започна да ги мие, но видя прах по кухненския шкаф и една паяжина, пусната от любопитен паяк. Спря чешмата и взе парцал за да забърше наоколо. Телефонът звънна и Стоян вдигна. Беше Елена. 
-Да! - каза той. - Добре, сега идвам.
Младият мъж излезе от дома си и тръгна към мястото, където щеше да го чака любимата жена. Вървеше бързо. Не се оглеждаше. Приятел го поздрави, но Стоян само кимна и продължи по своя път. Дори не се огледа, когато пресичаше шосето. Кола нервно изсвири и стресна за миг бързащия мъж. Той стигна до автобусната спирка и там видя усмихнатото лице на Елена. 
-Здравей! - каза тя.
-Здравей! - отговори Стоян и наведе глава.
Младата жена го погледна и го усмихна с думите си:
-Виж, колко хубав ден избрахме за разходка. Много искам да видя къщата ти. Все ми говориш за нея, че там си отгледан и че детството ти е било щастливо и нямам търпение да видя обстановката.
Стоян не каза нищо. Двамата вървяха по същия път, по който той бе дошъл. Но този път беше спокоен. Чувстваше се уверен, защото усещаше опора до себе си. Не му свиреха коли, поздравяваше всички, държеше главата си изправена и с неприсъщо за него самочувствие. Когато стигнаха до родния му дом, той отвори пътната врата и Елена влезе. Младият мъж вървеше зад нея и наблюдаваше всяка нейна реакция. Минаха през тесен коридор и Стоян покани жената в кухнята. 
-Да се събувам ли? - попита тя.
Той погледна към килима и видя трохи, които не бе успял да измете. Срита немирен чорап под леглото и каза:
- Не, недей! Скоро ще правя пролетно почистване, тогава и килими и пердета, всичко ще изпера. Сядай де. Има още кафе, да ти налея, искаш ли?
-Аз пих, но с удоволствие ще изпия още едно.
Стоян поднесе чашка с кафе и захарница. Отвори шкафа и каза;
-Няма с какво да те почерпя, не съобразих да купя нещо. Но, сетих се!
Младият мъж изтича до хола и се върна с албум в ръка.
-Ето! - каза той. - Това е мисля добор за кафето. Спомени в снимки.
Елена се усмихна. Отпи глътка от своята чаша и отвори албума.
-Това майка ти ли е? - попита тя.
-Да.
-Била е много красива. Приличаш на нея. И виж, как те е обличала с вкус. 
С всяка разгледана снимка, Елена се чувстваше все по-близко до сърцето на Стоян. Той разказваше различни случки. А един спомен от фотографиите се отразяваше в сълза, търсеща път по мъжкото му лице. Двамата мълчаха. Всеки от тях по различен начин виждаше миговете, запечатани в снимките. Елена се възхищаваше на щастливото детство на своя любим, а Стоян с тъга и носталгия по отминалите дни гледаше съхранените моменти.Той стана от стола, взе чашката, сложи я в мивката и каза:
-Хайде да слезем на двора.
Елена последва младият мъж и тръгна по стъпалата. Слизаха бавно. Всяко стъпало, сякаш беше изминал ден от живота на Стоян. Пътеката, която водеше към двора бе тясна и ръцете на двамата се докосваха неволно. Елена се оглеждаше навсякъде, като че ли искаше да открие някоя от чертите на своя любим. А той наблюдаваше всяка емоция по лицето й. Разходиха се в двора. Тя се радваше на овошките, в които пролетта вдъхваше нови сили и живот. Птици летяха от клон на клон и крилата им трепкаха така, както и сърцето на младата жена. Съседско куче лаеше, а слънцето надничаше зад намусен облак. Елена и Стоян вървях бавно към малка градинка, разделена от двора с бетонна пътека. Жената се притисна до срамежливия мъж и допря глава до гърдите му. Той не се отдръпна. Така стояха няколко минути, когато Стоян погледна настрани. Елена вдигна главата си и я обърна към мястото, където гледаше младия мъж. 
-Това са ирисите на мама. Сега още нямат цвят, но стават много красиви. Скъп спомен са ми за нея.
Елена се усмихна. Сложи пръста си върху устните му и го прегърна. Погледна го в пъстрите зеници и тихо каза:
-Днес за първи път се прегърнахме. Колко е хубаво и топло. Прегръдка, която съм искала от толкова време. И виж как се случи тя. Тук, точно пред очите на майка ти.
Пролет.
Двама влюбени.
Ириси.
Очите на майката.

Явор Перфанов
20.04.2019
Г.Оряховица