“Отровиха земята с гнусните си химикали. Едно лято ядохме най-грозните тикви и децата ни умряха. Ние старите, понеже бяхме по-силни, заспахме, и когато се събудихме след дългия си сън бяхме много, много гладни. Изядохме всички патладжани, дълбаехме бледорозови картофи и ги тъпчехме в устите си направо с кората. От кладенеца пихме от отровната вода. Ядохме и пихме, докато не се пръснахме и вътрешностите ни наториха пръстта...”

                -Мамо-о-о- изкрещях - Мамо!

                Майка ми влетя в стаята и ме завари да рева над стар тефтер.

                -Какво е това - изкрещях.

                -Дай ми го. Дай го насам.

                Изскубна го от ръцете ми и го гледа няколко секунди. Леко се усмихна, после нежно помръкна и ми каза:

                -Това са на дядо ти накакви неща.

                -Верни ли са?

                -Не-е, не... той обичаше такива истории. Имаше въображение, това е.

                Тя излезе от стаята, и докато гъръбът й се отдалечаваше, можах да видя, че отваря тетрадката и чете.

                Тогава бях някъде на шест. Сигурно съм бил на толкова, понеже ясно си спомням как сричах и си шептях текста, и именно фактът, че четях толкова бавно увеличаваше ужаса ми неколкократно. Другото, което си спомням от този ден е, че после изпитах някаква смътна гордост от мисълта, че дядо ми е бил човек с въображение.

                Няколко години по- късно, може би около десет, се качих на тавана и намерих цял кашон с такива стари тетрадки и омачкани листи. Вече бях достатъчно голям, за да знам какво е художествена литература и, за да съм напълно наясно, че тези писания въобще не бяха това.

                -Ей, мамо - подхванах веднъж на вечеря, докато мяйка ми кърмеше новородения ми брат - Как така никога не сме ходили да видим дядо?

                -Е как... - вдигна поглед тя - А-а, на баща ти баща му... Ами, ей така, за какво да ходим?

                -Нищо, нищо - смутолевих и ми светна. Нали баща ми се беше махнал? За какво й е на майка да ходи да се вижда с баща му...

                Брат ми продължаваше лениво да си суче и се чудех дали ще си приличаме по нещо като порастне. Чудех се и как изобщо от една такава горзна мишчица става човек.

                -А аз дали не мога да ида да го видя, все пак - подхванах наново.

                -Той май умря преди година-две. Получихме писмо, или някой ни каза нещо...

                Реших да изоставя въпроса. Можех да видя, че мислите й бягат по съвсем различни коридори. Около десет минути седях и човърках в паницата без да ям. През това време усещах, че майка ми шава напред- назад, бебето взе нещо да хленчи, пералнята изключи...

                -Ти какво се сети за дядо си- попита майка, като се върна обратно при мен.

                -Нищо - казах - Намерих негови неща на тавана... Той е бил луд, нали?

                -Шизофрения, да.

                Леко се позасмях.

                -Като бях малък ми каза, че имал въображение. Ебати въображението...

                -Не, наистина имаше- усмихна се тя- Никой просто луд не може да измисли чак такива неща.

                -Ти чела ли си ги?

                -Много отдавна...

                -Препрочети ги пак - казах без да знам защо и станах на крака - Ей сега ще ти ги донаса.

                Чух я, че нещо се опитва да се измъкне, но вече се бях засилил към тавана. Усещането, че трябва да ги види и тя беше по- силно от мен.

                Около десет минути по-късно й занесох някои подбрани тетрадки. Тя се беше приготвила да си ляга.

                -Тамън няма да ти е скучно - казах и я оставих сама. Вторият й съпруг, бащата на моя брат, пътуваше често, така че нямаше да го има още няколко дни. Известно време по- късно разсъждавах, че ако бях отложил този момент, докато и той бъде там, може би всичко щеше да мине много по-добре.

                На следващата нощ се качих на тавана и видях, че още от тедратките липсват.  В следващите дни избягвах да говоря с нея за това. Ходех на училище, а тя на работа, не се засичахме особено много, но и двамата станахме някак мрачни. Между нас висеше един много логичен и неприятен въпрос, а именно: Ако дядо ми е бил луд, а баща ми , ей така от нищото, е драснал и никой не го е виждал след това, какво ли ще се случи с мен?

                “На шестнайсет съм - мислех си -  Ако всичко е вярно, сигурно имам около пет- шест години.”

                Мисълта някак не ме плашеше, просто ме караше да размишлявам по- трескаво от когато и да било. Имах и вратичка. В писанията на дядо имаше и пасажи от много абстрактни, но в никакъв случай налудничави неща.

                Ето един от тях, който беше заровен надълбоко в кашона:

                “Ако човекът бъде поставен от някаква сила точно на границата между два свята, той няма да вижда ясно нито един от тях. В най- добрия случай, може да има някаква минимална осъзнатост за тяхното съществуване, но не и да бъде деен участник, във който и да било от тях. Така човекът става отделна единица, само по себе си цял свят, и оттам насетне може да започне да гради нова реалност, според совя собствен вкус.”

                Друг такъв е този:

                “Миналата година, в нощта на Зимната луна, се почувствах силно притеглен от хамбара в задния двор. Не онзи- малкият- при дървата, а този под мелницата. Там от няколко дни чакахме старата крава да роди може би за последен път. Именно тази крава трябваше да видя. Луната- перфектна и кръгла, бяла като снежна топка- осветяваше пътя и сякаш гледаше право към мен. Тя ме наставляваше и притискаше, но ми се стори добра. С наближаването на хамбара, до ушите ми достигна ужасяващ, измъчен вой. Влезнах вътре и видях, че кравата е умряла в средата на раждането...”

                Тук страницата свършваше, но не можах да намеря листа с продължението. Идеята ми е, че въпреки особеностите, мисълта му е текла гладко и последователно.  Използвал е сравнения и така нататък, някои от хрумванията му са даже добри.

                Тези мои мисли ми даваха надежда, но тук идваше следващият проблем- нямаше как да определя хронологията на дядовите писания. Бяха стояли на тавана твърде дълго, а там беше влажно. Всички листи изглеждаха еднакво зле. Почеркът му си беше все същият. Оформлението на страниците- също. Някои от листите имаха рисунки между отделните пасажи: разни спирали (много, много спирали), очи, комбинации от геометрични фигури, слънца, клонки с листа. Имаше и доста лица- всичките отвратителни, демонични физиономии, с разкривени черти, на някои им липсваха ирисите на очите, или пък нямаха носове, имаха рога. Нямаше как да не си призная, че бяха типични за човек страдащ от параноидна шизофрения. Нямаше и как да не заключа, че тези с рисунките са от по- късен период, когато вече най- вероятно наистина е започвал да се губи. Текстовете ставаха все по- мрачни, по- объркани, на моменти плашещи, на моменти даже извратени до степен, която не искам да коментирам.                Прекарах цялата тази зима, някъде до средата на пролетта, в четене и препрочитане, сверяване, размишляване, отделяне и подреждане на цялото това “творчество”... Но, както казах, бях само на шестнайсет. Лятото наближаваше, дните ставаха все по- дълги, и докато се усетя, вече се движех в съвсем различни коловози. Ходих да работя по морето, изкарах малко пари, напих се зверски за пръв път, за пръв път правих секс, запознах се с интересни хора. Чувствах се доста добре, някак си особено ведър и, като цяло, бях позабравил за събитията от зимата. Единствените моменти, в които се сещах бяха, когато се чувах с майка ми- отначало всеки ден, после по един или два пъти седмично.

                Точно заради това казах, че ако бях изчакал съпруга й да се прибере, преди да й дам да чете, нещата нямаше да се случат така. За жените (даже за майките) понякога е важно да имат до себе си мъж, който като две стени, да успокои и евентуално канализира някоя задаваща се емоционална буря. Ако той беше там онази нощ, може би щеше да забележи, че нещо я притеснява и бързо и ефективно да й избие драмата от главата. Но него го нямаше и тя се беше притеснила. Можех да го усетя в гласа й. Долавях го по тъжната усмивка в гласа й, когато ми казваше “чао”. Сякаш цялото това повтаряне на думата “чао” компенсираше за някой бъдещ момент, в който вече нямаше да мога да я разбера. Поне така разчитах нещата аз, без да твърдя, че задължително съм бил прав.

                После се прибрах у дома, няколко седмици бях центъра на вниманието, малък порастанал мъж, който е успял да се докаже, а после учебната година започна и пак започнах да се увличам по “лошите неща”.

                Този втори кръг обаче беше малко по- различен. Явно се бях уморил да чета и да се ровя, и да проучвам разлчни психологични разтройства, и какво ли още не. През тази година просто ме обзе едно мрачно отчаяние, което макар и да не беше толкова потентно, винаги можеше да се усети някъде под прага на съзнанието ми. Всяка мисъл и действие носеше неговия заряд и някак забелязах, че не ме трови чак толкова, колкото просто слага някакъв таван на щастието ми. Можех да се чувствам добре, но само до определена точка. Малко се позатворих, повече си стоях вкъщи, често ставах раздразнителен. Поотслабнах. Спях трудно. Майка ми ме напрягаше допълнително, малкият ми брат ревеше нощем и всичко се струпваше отгоре ми, докато накрая не усетих, че нещо трябва да се случи.