Предчувствие за... две ръце
В стаята сме само аз и ти. Запалила съм свещи, за да е по-романтично. Ти ми говориш нещо, аз доливам вино в чашите. Предстои ни важен разговор, за какво искаш да говорим, не мога да разбера? Защо си толкова сериозен? Къде изчезнаха красивите думи, от които ми се завиваше свят? Колко години сме заедно, сякаш вчера се запознахме? Срещнахме погледи и... си казахме, че ще сме заедно завинаги. Тези години изминаха толкова бързо, като един миг. Толкова ли отдавна беше времето, когато се къпехме в погледите си, когато не можехме и минута един без друг? Когато се смеехме на внезапния дъжд и винаги звучеше музика в душите ни. Какво се случи, как се отдалечихме?
Тази вечер ще се разделим... Прощална вечер?! Какво говориш?! Нещо не разбирам. Преструваме се, че ни е добре, а всъщност живеем по навик? Защо мислиш така?! Аз съм разсеяна?! Безпричинно весела?! Не, не съм влюбена в друг. Вярвах ти, ти ми вярваше... Какво се случи между нас? Нима наистина навикът се настани помежду ни? Нали летяхме в облаците, кога изчезна любовта? По-млада ли си намери, какво стана? Ти отпиваш от кристалната чаша, а аз искам да съм чашата в ръцете ти и да отпиваш от мен... глътки сладка нежност, както преди...
Тръгваш ли, наистина? Ще ми липсваш! Ще си спомняш ли за мен в дългите нощи, когато не ти се спи уж случайно, а всъщност аз се инатя и не искам да се махна от мислите ти. Мислех, че съм омагьосала сърцето ти и е само мое, но явно...
Вече тръгваш? Тя те чака?! Е, тогава...
Още пари моята целувка на устните ти... животът без теб няма да е същият... Ти тръгна и домът опус
тя, само снимката, на която сме усмихнати и безумно щастливи, ще ми напомня за лудата ни любов. Спомняй си за мен... понякога. За сладките ми целувки, парещите ръце... запалващи и най-студените нощи... Не, забрави ме, защото аз ще те забравя, иначе ужасно ще боли. Пожелавам ти да срещнеш истинската любов! Аз с теб бях в Рая. Само се моля Господ да те пази за мен, защото съм егоистка и ще вярвам, че това не е краят.
Зад прозореца цяла нощ вали като из ведро. На масата има две недопити чаши, пълен пепелник и... свещта догаря... удавена в моите сълзи. Тъмно и страшно тъжно, че ще мога и без теб.
Това е било само сън!!! Събуждам се до теб и разбирам, че вече ще те пазя само за себе си, че ще ценя всеки миг с теб. Не искам да те загубя! Не, не сега! По-точно – никога!!! Искам този миг да продължи вечно, да те гледам как сладко спиш. Да те будя всеки път с целувка, всеки път, за да знам, че ще се върнеш за още... Не трябва да забравям, че те обичам, че си ми скъп, че си моят живот, моят смисъл и аз да съм жива. Този сън... Това е знак, че не трябва да забравяме какво е било. И че нечий случаен поглед не трябва да ни изкарва извън релси, защото всички приковани в нас погледи са вследствие на любимия поглед, в който се къпем и изглеждаме щастливи, защото наистина ни кара да сме щастливи. Но когато дълго го имаш, свикваш с него него и започваш да търсиш... Какво? Защо? Чуждо щастие, при положение, че си имаш свое. Малко ли ни е, искаме още? Колко щастие може да понесе човек? Та то се побира само в две ръце и е предостатъчно, но... Чужд поглед, в него откриваме тези искри, които вече не виждаме в очите, в които сме се влюбили, защото сме свикнали с тях. Или сме ослепели?! Дали се замисляме, дали го знаем или просто трябва да ни се присъни и чак тогава да разберем. Дано не е късно за... две шепи щастие. Отваряш очи. Колко си красив!
- Прегърни ме!
- Какво ти става? Откога си будна?
- Нищо, просто се сетих, че те обичам. Искаш ли да останем цял ден в леглото и да си припомним, че сме лудо влюбени?!
- Нали сме на работа, хайде, ставай!
- А ти обичаш ли ме?
- Хайде довечера да поговорим...
- Довечера?! По-рано отговаряше с „Да” и то веднага. Обсипваше с целувки лицето ми и аз не можех дъх да си поема. И този сън... Вчера пак някой звъня по телефона и мълча...
- Не те чувам, искаш ли кафе? Да те закарам ли, навън вали...
- ... като из ведро, знам... Всичко знам... Тръгвай, аз...
Гледах през прозореца, вече говори с нея по телефона. Знам, помня как всяка минута искаш да чуваш гласа на любимия, опияняваш се от мисълта за предстоящата среща... Качва се в колата и потегля към... любовта си и това не съм аз. Ужасно е! Нищо не е вечно, а и ние не умеем да улавяме мига. Мислим, че ще живеем вечно или не мислим изобщо, забързани по пътя си за... никъде. Пътят към края. А нали уж знаем, че няма никакъв път към щастието, а щастието е самият път. Знаем, всичко знаем, но се изгубваме някъде по тоя дълъг път в търсене на нещо, което... е до нас. Какъв е смисълът? Уж всичко ни е ясно. Защо се случва така, защо? Такъв е животът? Не, такива сме ние, трябва да загубим нещо или някого, за да го оценим. Тъпо, защото го знаем и все пак го допускаме.
- Ало, трябва да се видим, трябва да ти кажа... Тази сутрин се случи нещо, което...
- Какво?
- Не е за по телефона.
- Къде си, идвам...
- Не, не мога, нямам време. Всъщност... връщам се, това е, затварям.
Вече нищо не виждам, дъждът и сълзите ми се сливат... И изведнъж... две ръце ме обгръщат...
- Любима, сънувах кошмарен сън, че се разделяме. Тръгнах си, а сърцето ми остана тук. Болеше ме, не може да се живее без сърце. С теб се чувствам цял, ти си моята половинка, ти си... ме омагьосала... Ти си...
Вече не плачех, вече ридаех... от щастие, че отново съм цяла...
Филма „Предчувствие” със Сандра Бълок, няколко песни
http://www.youtube.com/watch?v=lt4BlLAbIXw&feature=related
и този клип
http://www.youtube.com/watch?v=wNoaIOGgzUQ&feature=related
и написах, по-точно сглобих... "Предчувствие за... две ръце"
© Светлана Лажова All rights reserved.
