3.
Мирогледна ориентация и творчество
“Позорът няма как да бъде смешен”
В.Рибаров
-Валери, във връзка с наша публикация, от автор с псевдоним Секирата, е постъпил коментар със следното съдържание: ”Бога ми! Не те разбирам, както и още 5-6 човека, пишещи тук! Не можете ли да слезнете долу със стиховете си, долу при хората, при обикновения човек?! Не, че е грозно! Но не е за "обща консумация".
Какво да отговорим?
-Въпросът на Секирата е много сериозен - отвръщам аз - и изисква, и също такъв – сериозен, отговор. Нека аз да се обърна към нея със следното послание:
Здравей, Секира!
Уважавам въпроса ти, а отговорът е свързан с разбирането на нашата авторова позиция, която се бори за нормалното човешко преживяване, търсейки неговите малки основания в тази действителност. Разбираш ли какво става? Някои терапевти тръгват да лекуват болните си пациенти като влизат в болестта, за да я атакуват, а аз лекувам чрез откриване на здравото, запазването му и разширяването му. На пръв поглед различна гледна точка и тя е такава, но не е по-малко изобличителна за деградиращото човечество, което ти изобличаваш с неговия негативизъм.
Желая ти успех!
-Въпросът за авторската позиция заема важно масто в творческия процес – казва замислено Росица.- Вниквайки в модела на твоето мислене, аз самата чувствам, че сега пиша по-уверено, имам изграден свой модел за изработването на текстовете, които публикувам. Ти говориш за модел, разкриващ генезиса на знанието, което аз го разбирам като мирогледна ориентация. В сериозната литература авторите са единодушни, че творецът трябва да има ясно изградена мирогледна ориентация, нали така?
-Радвам се, че поставяш този въпрос, за да допълня следното. Философията на хуманния екзистенциализъм, която разработвам системно и последователно е мироглед на съвременния човек. В продължение на повече от десет години, чрез различни литературни форми, тази философия е на разположение на обществеността. Всеки автор може да се запознае с нея, да я изучава, да обогатява собствения си творчески процес.
-Все пак, нека да отговорим на Секирата чрез текст, за какъвто тя говори и каквито изобилстват в нашите публикации, доказвайки единната ни гледна точка – настоява Росица.
-Правиш интересно предложение – отвръщам аз.-Ето един текст, който е актуален и който написах като коментар на текст на Фантагеро:
Който към народа се обърне
Унижението аргатуване,
е съдба на нашто съществуване,
то отново днеска взе да лази
и святостта единствено ни пази.
В шеметен, позорен кръговрат
българи без време почнаха да мрат,
живите разбират, че бедата
очертава в бъдеще съдбата,
но полека-лека те съзряват
в нуждата да се обединяват
около изпитани водачи,
а не около властащи зяпачи.
Който към народа се обърне,
днешната му болка да прегърне
и постигне с него солидарност,
ще разчита и на благодарност,
но трябва от поетите - мнозина
да покажат що е дисциплина
и създавайки съвместно общество,
да постигат ново, пълно естество.
-И все пак!-настоява Росица.-Дали тази авторка не прави опит да противопоставя своята позиция на нашата и така интуитивно да внушава, че защитава кауза, до която ние не сме достиганали, а по този начин се вадят и дивиденти по съмнителен начин?
-И аз оставам с такова впечатление, но ще бъде добре да поканим Секирата за взаимни обсъждания на текстове, а и ние можем да се обърнем към нейни публикации, за да се запознаем по-добре с това, което има предвид. Но нека още тук да отбележа две неща. Първо. Днес представата за народ се модифицира в разбирането на логиката за връзката между националното и общочовешкото. Особеност за българската националност през последните две десетилетия е това, че тя се руши и се интегрира със света именно по линията на деградацията. Това е нашата национална колизия! Второ.В литературната традиция да стоиш на позициите на народа от мнозина се разбира да описваш процеса на немотията и това не е лишено от смисъл. Но един автор, при съвременните обстоятелства, когато деградацията е достигнала до самото преживяване на индивида, а този индивид се съотнася вече с обобществяващото се човество, може да заеме достойната позиция да покаже позитивното, откривайки го именно при този индивид и да отстоява този позитив. А кой друг освен народът е носител на нравствените добродетели. В тази връзка, израстването на художествено-творческата интелигенция минава през нейното мигледно съзряване, каквото у нас все още не се наблюдава и този факт аз определям като позор, който адресирам персонално към авторите, пишещи за собствените си сърбежи в Интернет, изпадайки в захлас от великите си завоевания.
© Валери Рибаров All rights reserved.