Алвин - дванадесет-годишно момче, излезе в предния двор на къщата, където живееше. Дворът беше съвсем малък, издигнат на малък хълм, който се спускаше надолу, облицован с каменна стена, която започваше на височина един метър над тротоара.

Алвин легна по гръб на хълма близо до стената под един по-висок храст. Беше тиха, тъмна, облачна вечер и под храста Алвин беше почти невидим.

По тротоара пред Алвин бе пусто. Нищо не се случваше. За десет минути премина мъж с куче, един, който тичаше за здраве, двама влюбени, хванати за ръце. По някое време към него се приближи мъж със слушалки. Той се облегна на стеничката до тротоара, съвсем до краката на Алвин. Загледа се в телефона си. Явно си избираше каква музика да слуша. Докато се бавеше до него се приближи друг мъж, който носеше кутия с пица. Той поздрави леко провлачено, като човек, който си е пийнал:

- Какво правиш шампионе?

- Добре съм, - отговори изненадан мъжът със слушалките.

- Браво. Това да се чува. - каза мъжът с пицата и като минаваше прегърна този със слушалките с една ръка. После изчезна в тъмнината.

Мъжът със слушалките ги свали и се загледа в посоката, където този който го беше прегърнал бе изчезнал. Той сякаш искаше да каже нещо, но не знаеше какво. След това се изсмя високо. Не за пред някой друг. За себе си. Направи го весело. Явно нещо си беше помислил, което го бе развеселило. Той промълви под нос, но достатъчно високо Алвин да го чуе:

- Странна работа. Веселяк.

В това време друга фигура на мъж се приближи по тротоара. Мъжът със слушалките тръгна към него и като се разминаваха каза:

- Как си добри човече? - после го прегърна с ръка, така както го бяха прегърнали него преди малко.

Отговорът не закъсня - другият мъж удари с юмрук този със слушалките два пъти в лицето и един в корема. Той се сви на две и падна на колене, борейки се за въздух.

- Не може да ме докосваш, копеле такова. Разбра ли? - попита заплашително надвесен над мъжа със слушалките другият.

Явно този на земята кимна, защото другият отмина. Загуби се в мрака.

Алвин стана от земята и отиде до къщата. Донесе няколко салфетки, за мъжът, който бе вече станал от земята и се подпираше на каменната основа на хълма. Той имаше нужда от тях - кръв шуртеше от носа му.

- Заповядайте - подаде салфетките Алвин.

- Ти пък откъде се появи? - попита носово мъжът.

- Живея тук. Чух какво стана.

- Да - каза мъжът попивайки кръвта от носа си - Заслужих си го. Трябваше да зная,

че един такъв поздрав ще мине само веднъж безнаказано. Човек не може да прегръща така и да очаква друг отговор. Не знам какво си мислех. Добре, че само с това се разминах поне. Благодаря ти за салфетките. - Алвин кимна. Мъжът тръгна надолу по тротоара. Скоро мракът го погълна. Алвин постоя на мястото си известно време гледайки след него.

В тъмнината от другата страна се появи мъжът с пицата, той явно се връщаше наобратно. Като се приближи поздрави:

- Как си шампионе?

Алвин просъска:

- Да не си посмял да ме докоснеш - след което изтича по стъпалата към вкъщи.

Мъжът се спря, промърмори нещо от сорта на “Децата тези дни” и после продължи да търси къщата където го бяха поканили на купон. Така и не я намери. Беше на съвсем друга улица.