Твърде много време прекарваме в страхове. Дали ще стане това, дали ще се разболея от онова, ами ако еди-какво си се случи?...

Твърде често мислим за лошите неща, които ни връхлитат и забравяме, че този, „лошият“ живот, е същият, който ни е донесъл и безброй хубави мигове.

Твърде много се оплакваме, а не правим нищо, за да подобрим положението си.

Твърде често чакаме някой друг да ни помогне, някой друг да ни каже какво да правим, някой друг ако може да ни даде някакво лекарство и ние да се оправим от само себе си.

На всичкото отгоре след това твърде себично обвиняваме този, „другия“, че ни е насочил в грешната посока, че не ни е излекувал, че не живеем щастливо дори!

Твърде често искаме да узнаем истината – и малката, и голямата, без да сме сигурни дали залъкът не е твърде голям за дребната ни, но лакома устица.

Търсим непременно смисъл на съществуването си, а не даряваме настоящия ден с усмивка, нито нещастника до себе си – с прегръдка. А ако можехме да познаем този, „нещастния“, дето сме и ние самите, ако можехме само да го видим в огледалото пред нас...

Твърде много мислим и твърде малко чувстваме.

Допускаме твърде много омраза и злини до себе си, а не отваряме вратичката към себе си за доброто. Защото пак сме се загледали към злото...

И все чакаме някой друг да започне преди нас. Някой пръв да поздрави, някой пръв да се усмихне, някой пръв да ни заговори, първи да даде пример, а скришом винаги си имаме едно наум, в случай, че се отнесат към нас неподобаващо...

Твърде много егоизъм и твърде много черногледство на едно място. 

И един ден, когато всичко това е в края на дните си, в някой самотен час от старостта ни, ще си кажем „Твърде много гледах през черната завеса пред очите ми и твърде малко участвах на сцената на живота!“

Но ще бъде твърде късно и твърде невъзможно да върнем времето назад!